Прокрадващ се в сенките

— Какво си направил? Съвсем ли си си загубил ума?

— Какво се е случило, ваше магичество? — аз наистина не разбирах какво се е случило.

Или почти не разбирах.

Старецът се тресеше от възмущение и аз започвах да си мисля, че или ще получи удар, или ще ме убие. Той тежко и шумно се закашля, тресейки се с цяло тяло под планината от одеяла. Аз дори трепнах съчувствено, кашлицата беше ужасна, изглеждаше, че всеки момент ще си изкашля червата.

Резбованата врата, на която беше изобразена някаква древна схватка между магове от Ордена и шамани на орките, се отвори и в стаята влезе Родерик. Той все още беше блед след създаденото огнено заклинание, но поне вече не залиташе и не разля нито капка от чашата с лекарство, която носеше на учителя си. Родерик подаде чашата на архимага и Арцивус, тресейки се и задушавайки се от кашлицата, изпи кафявата течност. Намръщи се. Изгълта на екс виното и като въздъхна облекчено, с небрежно движение на тънката си ръка освободи Родерик. Младежът мълчаливо се поклони и излезе, като отнесе празната чаша. Вратата се затвори и ние с архимага отново останахме сами.

— Да — промърмори Арцивус и още веднъж се изкашля в шепата си. — Старост нерадост. Вече съм на деветдесет и шест, Гарет. Годините си вземат своето…

Реших, че е по-добре да запазя мълчание. Не мисля, че Арцивус имаше нужда от ласкателства и уверения, че изглежда добре. Още повече, че изобщо не беше така.

— И знаеш ли кое е най-обидното? Тук всичко работи като механизъм на джуджета — Арцивус заби пръст в челото си. — Проблемът е в проклетата телесна обвивка. Постоянно мръзна, спасяват ме само тези одеяла. Не помага нито огънят в огнището, нито магията. Скоро ще дойде и моето време, вече усещам как Сагра пристъпва зад мен. Нищо, аз все още имам какво да кажа на богинята на смъртта.

— Всеки има какво да каже — подкрепих аз стареца. — Най-важното е да не забравиш тези думи, когато се срещнеш очи в очи с нея пред портите на Светлината.

— Или Мрака.

— Вие сте абсолютно прав, ваше магичество.

— Хм — архимагът още веднъж ме изгледа внимателно. — Значи казваш, че не знаеш нищо? Невинен като Джок-докаралия-зимата12? Хмм…

Старецът забарабани с пръсти по масата, размишлявайки, а после рязко попита:

— Какво прави вчера? Помисли си добре, преди да ми отговориш, лъжата ще я разпозная.

Интересно, в какво ли ме подозираха? Да не би в кражбата на магическия свитък? Но свитъкът се търкаляше там, ненужен на никого, от кой знае колко години. Години? Напрегнах паметта си, опитвайки се да си спомня как изглеждаше свитъка. Май той беше единственият, който не беше покрит с дебел слой прах. Точно затова го избрах от всички останали, и го взех за бъдещо ползване. А щом не беше прашен, значи са го сложили съвсем наскоро. Но защо? За да не може никой да върне демоните обратно в мрака? Но кой? И струва ли си да разказвам за свитъка на Арцивус?

Започнах разказа си отдалеч, но архимагът запази спокойствие и не ме прекъсваше, само понякога свъсваше гъсти вежди, когато започвах да включвам ненужни подробности и описания, опитвайки се да отклоня разговора встрани. Накрая все пак реших да разкажа за свитъка, а после и за неочакваното му действие, когато се осмелих да изпробвам заклинанието върху доралисците. За моя изненада старецът изобщо не се заинтересува от свитъка, сякаш не беше спомогнал за изгонването на демоните от града. Цялото си внимание архимагът насочи към доралисците.

— Я повтори какво са викали?

— Ами нещо от рода на „Върни ни нашия кон“.

— Ти онази нощ чул ли си още нещо за коня?

— Не — въпреки че Вухджааз също повтаряше за някакъв кон, но аз реших да проверя дали архимагът ще засече лъжата ми.

— Добре — явно Арцивус не ме хвана или просто не обърна внимание на явната ми лъжа. — Това със свитъка е много интересно, още повече, че никой от Ордена, сигурен съм, не е чувал за такъв свитък.

Старецът изпълзя в креслото, придърпа свлеклия се към пода край на одеялото и отново ме погледна замислено.

— Е, и къде е Конят? — необичайно ласкаво проговори накрая.

Само че ласка в безцветните му очи нямаше. Стомана и навита пружина — да, но не и ласка.

— Какъв е този Х’сан’кор кон?! — избухнах аз.

Започвах да си мисля, че едва ли не всеки сега иска не само Рога на дъгата и смъртта ми, но и някакъв си миризлив кон.

— Защо ми е на мен кон?! Какво да правя с него?! И тези доралисци също викаха, че съм им откраднал коня!

Архимагът мълчеше и само се мръщеше, но в очите му се появи съмнение.

— Значи снощи не си откраднал коня от дома на архимаг О’Станд?

— Той да не е полудял, че да държи кон в къщата си? — изумих се аз, избягвайки въпроса.

— За какъв кон говориш, крадецо? Вчера от дома на архимаг О’Станд, който тъкмо се върна от Филанд, неизвестни са откраднали магически Камък — Конят на сенките. Ние разчитахме с негова помощ да прогоним демоните обратно в Мрака. А сега Камъкът го няма!

— Но демоните вече изчезнаха. Нали казах онова заклинание.