Прокрадващ се в сенките

— Това означава ли, че извиненията са приети? — облекчено попита Гозмо.

Изглеждаше сякаш Зам-да-Морт е паднал от плещите му. Много странно — старият Гозмо не страдаше от угризения на съвестта. И дори това, че не ми е казал кой е клиентът, не би трябвало да го прави толкова нервен. В крайна сметка това си е право на Гозмо — да запази в тайна името на клиента.

— Забрави за това. Да вървим — обърнах се към младежа и ние излязохме на улицата.

— Какво искаше този човек от вас? — попита ме той след минута мълчаливо крачене.

— А ти име имаш ли? — отговорих на въпроса му с въпрос аз, докато проследявах с поглед патрула на стражите.

— Родерик — смутено отвърна ученикът на мага.

— Е, Родерик, дълго ли ще вървим още? Нямам си друга работа, че да обикалям при някакви си архимагове.

— Моят учител не е някакъв си! — задави се от възмущение ученикът и искаше да каже още нещо, но си спомни за моя арбалет и промърмори: — Почти стигнахме, ей там в онази пресечка.

— Искаш да ме убедиш, че Арцивус ме чака в Пристанищния град? — от изненада дори спрях. — Нима негово магичество е решил да посети тази част на Авендум?

Родерик изсумтя и ме погледна с поглед, в който се четеше всичко, което мислеше за моите умствени способности.

— Учителят прецени, че няма нужда да се афишира познанството ви с него, още повече при задачата, по която работите. Затова каретата ви очаква тук.

Е, на архимаг не се отказва. А и аз също нямах нужда от слухове, че Гарет-сянката си има работа с Ордена.

— Сигурен ли си, че сме за тук? — попитах младия маг, сочейки към зловонния полутъмен тунел, образуван от две съседни и почти долепени една до друга сгради. — Към улица Ябълка?

— Да.

Свих рамене и му кимнах да върви първи, после извадих изпод наметалото си арбалета и го последвах. Какво да обяснявам на този млад и незапознат с обичаите на Пристанищния град младеж? В такива полутъмни и миризливи улички загиваха повече хора, отколкото в пограничните схватки с орки или мирануехци. В тази измамна тишина можеха да се крият истински хищници, способни да убият почти всеки. Но не, уличката се оказа пуста и изходът към улица Ябълка вече беше близо, оставаха не повече от двадесетина ярда, за да се измъкнем от тази теснина. Отпуснах се. И, естествено, типът, който отговаряше за моя късмет някъде там на небето, отново реши да го подплаши, пляскайки с ръце. И късметът на милия Гарет, най-добрия и симпатичен младеж на Валиостр, изплашено размаха криле и се изпари в ясните и безоблачни висини, оставяйки ме насаме с Родерик и петима не особено приятелски настроени грубияни. Трима ни преградиха изхода към улица Ябълка, а двама се появиха от улица Спящото куче и бавно започнаха да приближават към нас.

— Ой — тихо изписка Родерик и изведнъж някак се смали. Поне разбрах, че си няма и понятие за клопката. — Какво искат тези хора?

— Навярно ще помолят да внесем няколко жълтици във фонда за подпомагане на ветераните от Пролетната война — подхвърлих гневно.

— К-каква Пр-ролет? — от вълнение моят спътник започна да заеква. — К-какви ветерани? Те всички от-тдавна са умрели.

— Това е без значение. Главното е да ни вземат парите. У-у-у — проточих аз, едва сега разпознах третия в групата откъм улица Ябълка. — Имаме голям проблем.

— Ням-мате пари ли? — уплаши се Родерик.

— Не че нямам. Просто те не са дошли за пари.

— А з-за какво? — още по-силно се уплаши ученикът на Арцивус.

— За живота ми. Мисля, че в добавка ще убият и теб.

— Н-но, м-може да успеем да се разберем с тях, да ги убедим, че това е грешка? — прошепна пребледнелият Родерик и притисна гръб към лявата стена на уличката.

Притиснах се към дясната, за да виждам приближаващите се и от двете страни убийци.

— Виж им мечовете. Какви разговори? Когато започна да действам, ти атакувай тези отзад.

— Н-но аз не умея — запротестира Родерик. — Дори нямам оръжие.

— Тогава ще умрем.

Той шумно преглътна, но не отвърна нищо.

Четирима стискаха в лапите си късите и тежки мечове на бронираната пехота, които използваха войните от Пограничното кралство. Най-ефективното оръжие в тесни места или при плътен строй, когато не можеш да развъртиш дълъг меч. Петият, прикрит зад гърбовете на двама от тях, не носеше оръжие, а дясното му рамо беше превързано.

— Как е здравето, Бледия? — попитах учтиво, когато се приближиха и спряха на пет ярда от нас.

— Много по-добре, отколкото ще е твоето след няколко минути — в тон отвърна убиецът.

— А не мислиш ли, че грубата сила малко не подхожда на майстор-убиец? — подразних го аз.

— Времето ме притиска, Гарет, налага се да се откажа от острието и да се хвана за чука — намръщи се Бледия.

— Чак толкова ли ми е обиден Маркун? — изненадах се аз.

Мъжете изобщо не обръщаха внимание на арбалета. Всички, с изключение на Бледия, но той се криеше зад тези дегенерати и първият ми болт нямаше как да го достигне, а втори едва ли щеше да има.

— Кой е този с теб? — Бледия игнорира въпроса ми и с кимване посочи Родерик. — Да не си си взел ученик?

Бандитите зацвилиха на висок глас. От какво да се притесняват?