Прокрадващ се в сенките

— Това е мой приятел, маг от Ордена. По-добре си вървете по живо, по здраво.

— Е, ако той е маг, то аз съм султана на Султаната. Убийте ги!

Всичко последващо се случи в рамките на десетина секунди. Арбалетът ми изщрака и побойникът, зад който се криеше Бледия, започна да пада назад с болт в челото, като едва не смачка с тялото си наемния убиец. Вторият бандит, крещейки и с вдигнат над главата си меч, се хвърли към мен, докато Бледия отскачаше от падащото тяло на първия. Аз хвърлих безполезното оръжие настрана и трескаво затърсих в чантата с магическите нещица нещо подходящо, отбелязвайки с крайчеца на съзнанието си, че безнадеждно закъснявам и че тежкият меч ще падне върху главата ми много по-бързо, отколкото аз ще извадя от чантата някоя стъкленица. Зад гърба ми нещо се взриви и покрай мен, облъхвайки ме с гореща топлина, прелетя огнена топка с размерите на конска глава. Аз зарязах всичко, пльоснах се по корем и покрих главата си с ръце. Нещо силно ме удари в ушите, земята осезаемо се разтресе, а от стените се посипа трошляк. Някой изкрещя. С какво вълшебството беше по-добро от шаманството? Ами вълшебството се активираше мигновено, докато шаманството си е цял ритуал. Гоблините танцуват, орките пеят. Затова шаманството действа много по-бавно, но пък след използването му шаманите, за разлика от маговете, не губят сили.

Както лежах на земята, аз все пак успях да напипам някаква магическа стъкленица и като се изправих на едно коляно, се наканих да я хвърля към нападателя си. Но той се беше изпарил. В буквалния смисъл на думата. Огнената топка, така любима на всички начинаещи магове, беше превърнала нападателя ми в купчина пепел, а после, удряйки се в стената на сградата, се беше пръснала. Бледия виеше и крещеше някъде близо до изхода на пресечката към улица Ябълка. Там го беше отхвърлила взривната вълна, която, както става при използване на огнени топки, действаше само в една посока. Дори и оттук видях, че лицето му е обгорено и кървеше от страната, където го бяха улучили ситните каменни осколки. В лявата сграда се беше образувала доста сериозна дупка, през която спокойно щеше да мине и кралска карета. Някой уплашено надникна през нея, ахна и изчезна обратно в къщата. Родерик не се беше жалил за заклинанието.

Между другото, как ли е? Забравих за Бледия и се обърнах към ученика на мага. Родерик, загубил всичките си сили, полустоеше-полулежеше облегнат на стената, а двамата останали бандити го гледаха изумени.

— Той наистина е маг! — най-накрая отрони единият от убийците.

— Да бягаме! — извика вторият и хвърли меча настрана, очевидно от страх не осъзнаваше, че в момента Родерик не беше способен и муха да убие.

Двамата бандити хукнаха в посоката, от която току-що бяха дошли, като оглушително трополяха и виеха от страх. Разбира се, нямах намерение да ги преследвам. Повече ме интересуваше Бледия, но той беше изчезнал.

— Издържлива гадина — поклатих глава с възхищение.

Като някакъв х’вар беше, само това същество беше толкова жизнено, че продължаваше да се съпротивлява дори след като Дивите го пронижат няколко пъти с меч, нанасяйки му очевидно смъртоносни рани. Да го отнесе Мрака дано!

Пристъпих към Родерик:

— Как си? Жив ли си?

Той вяло кимна, но очите му сияеха с някакъв вътрешен огън.

— Получи се! За пръв път това заклинание ми се получи!

— Да, но вместо топка с размер на ябълка направи това чудовище! Едва не ме изпържи! Между другото, защо стреля в този, а не в другите двама, както ти казах?

— Но той тебе с меча… — започна да се оправдава моят спасител.

— Добре, благодаря ти. Ще можеш ли да вървиш, че стражите ей сега ще се появят от дупките, където са се скрили?

Така е в нашия славен Авендум: само да започне някой по-сериозен бой и всички стражи изведнъж мистериозно изчезват по разни закътани дупки и местенца в града и не си показват носа навън докато всичко не приключи.

Родерик поклати утвърдително русата си глава, аз му помогнах да се надигне от земята и като го придържах, тръгнахме към опустялата улица Ябълка.

Глава 7 Открития

Погледът на негово магичество магистъра на Ордена на Валиостр архимаг Арцивус не вещаеше нищо добро за мен.

Старецът ме посрещна в собствения си дом, намиращ се във Вътрешния град, в непосредствена близост до кралския дворец.

Архимагът седеше в дълбоко кресло, тапицирано с кадифе в наситен яркочервен цвят. Арцивус отново се беше опаковал в планина от вълнени одеяла, използвани от Дивите, когато трябва да спят на земята по време на рейдовете си от Самотния великан. Тези одеяла бяха способни да сгреят дори мъртвец в най-лютата зима, а сега на улицата беше умопомрачителна жега. Но явно тя не стигаше на старите премръзнали кости на архимага и за да се стопли, той използваше обикновени одеала. Нима Арцивус не може да използва подходящо заклинание?

— Гарет, да пукнеш дано! — избухна старецът и с трясък постави чашата греяно вино върху миниатюрната светлокафява маса със ситно резбовани крака.

Виното се разплиска и образува малка локвичка върху полираната до огледален блясък от джуджетата повърхност.