Прокрадващ се в сенките

— А-а-а. Значи този кон, защо не каза веднага! — реших, че да съм глупав ще е най-прекия път към стомаха на Вухджааз, а да съм умен, но нищо не разбрал, ще е доста по-безопасно.

— Давам ти четири дни срок. Вухджааз умен. Докарай ми Коня — демонът ме погледна в очакване на отговор.

— Разбира се, разбира се. Всичко ще направя — така и не разбрах същността на разговора, но определено много исках да се отърва от създанието, спокойно влизащо и излизащо от стените.

— Ще те наблюдавам — демонът ме прониза със златистите си очи. — Изпълни заповедта ми, иначе ще ти изсмуча мозъка от костите. Вухджааз умен. Няма да го измамиш.

Демонът прекрачи в сивата стена и се разтвори. Аз постоях още малко, за да успокоя препускащото си сърце, готово да изскочи от гърдите ми.

И какво се получава сега? Първо ме преследват полуидиоти доралисци и също искат да върна коня, после прочитам заклинание, лежало бог знае колко векове в библиотеката, и правя това, което не успява да направи целия Орден. Прогонвам всички демони обратно в Мрака. Е, всъщност почти всички. След това най-тъпият и прегладнял демон, който може да съществува на този свят, ме хваща като някакво котенце и също иска кон. Интересно, за различни коне ли говореха Вухджааз и доралисците или става дума за един и същ? Дали да не взема да ги запозная и нека те сами да се разбират за коня? Мода някаква ли е, що ли — да се развъждат коне?

До вкъщи отидох без изобщо да се крия, напълно уверен, че нито една нощна твар, освен умния Вухджааз, няма да ме докопа. Реших да не сменям бърлогата си поне до сутринта, проснах се на леглото и потънах в дълбок младенчески сън. До похода в Храд Спайн оставаха шест дни.

Глава 6 Дневни изненади

— Дум! Дум! Дум!

Безцеремонните удари по вратата ме накараха да скоча от старото напукано дървено легло и да се засуетя в търсене на оръжие. Вчера бях толкова уморен, че си легнах, без да се събличам, и арбалетът така и си остана пристегнат цяла нощ на гърба ми. Разкопчах го, мръщейки се, разтърках сърбящия ме кръст и свалих предпазителя на миниатюрното оръжие. Не застанах пред вратата, а встрани до нея, притиснат плътно до ронещата се мазилка. Чукането се повтори, беше още по-силно и решително.

— Гарет? Тук ли си? Отваряй! В името на Ордена! — раздаде се млад глас.

За какво съм му притрябвал на Ордена толкова рано? Погледнах през мръсния прозорец. Слънцето беше доста високо. Обяд ли е вече? Добре съм поспал! Всъщност нищо чудно, като се има предвид, че падах от стол, спасявайки се от стрелите на наемен убиец, после тичах през половината град, спасявайки се от разярени доралисци, а за закуска беседвах с гладен демон.

Неволно се намръщих. Проклетият демон! През деня можех да се чувствам в сравнителна безопасност, но през нощта ще е лошо. Може пък случайно да ме забрави, да се окаже не толкова умен и съобразителен, колкото разправят хората за демоните.

— Гарет! Отвори вратата или ще я разбия!

Какво пък, опитай, макар че ако това наистина е маг от Ордена, дори няма нужда до опитва. Само да духне, и половината къща ще стане на прах. Започнах сериозно да се замислям дали да не изчезна през прозореца. Как са ме открили тук? Сигурно по същия начин като доралисците. Някой ме е издал. После непременно трябва да проверя дали на вратата ми няма табела „Гарет-сянката. Майстор-крадец. Приема от десет нула нула, без обедна почивка“.

— Гарет, негово магичество Арцивус те моли да дойдеш. Спешно!

Арцивус? Защо не каза веднага, че го е пратил Арцивус, а после да заплашва с разбиване на вратата?

— Момент. Изчакайте — извиках през вратата и наметнах плаща, който взех от същото място, където го бях захвърлил снощи.

Беше малко мръсен, дори имаше няколко отпечатъка от копита, но ставаше за носене.

Отключих вратата, вдигнах резето и се отдръпнах назад и встрани. Арбалетът все пак не го оставих — знае ли човек кой може да се крие зад името на архимаг на Ордена.

— Влезте.

Вратата се отвори и пред мен се появи доста безобиден и мършав млад човек с издължено лице на тъжен кон. Беше облечен в безформена синя дреха, на тесните му рамене висеше раница, на главата имаше миниатюрна шапка. Никога не бих помислил, че това хлапе може да удря с такава сила по вратата ми.

— Ти ли си Гарет? Мо… — гостът ми видя насочения към него арбалет, лицето му посивя и той млъкна.

Прибрах оръжието зад гърба си — няма защо да плаша децата. Показах му празните си длани:

— Да, аз съм Гарет.

Куриерът облиза пресъхналите си устни, пое бавно дъх и смутено ме погледна. Кимнах му окуражително.

— Господин Гарет. Негово магичество главата на Ордена магистър Арцивус ви моли незабавно да отидете при него — младежът нервно ме погледна и поясни: — Аз съм негов ученик.

— Как ме намери?

— Негово магичество ми каза адреса.

Хм, не може да мине без магически шегички!

— Ясно. Нещо не е наред ли?

— Не знам.

— Добре, изчакай.