Прокрадващ се в сенките

Огромният торс стърчеше направо от сивата стена на сградата, към която съвсем доскоро бях прилепен, криейки се от доралисците. Тялото на чудовището плавно влизаше в стената и изчезваше някъде там. Две огромни и също така сиви, като стената, ръце здраво ме държаха за гърдите. Главата… тук аз, прощавайте, ще пропусна описанието на новия си нощен приятел. Изглеждаше като демон. Искам да кажа, стандартен набор от зъби, способни да преполовят рицар заедно с облечения му в броня кон, вонящ дъх — явно от него всички плъхове на левга оттук са измрели, хищна цепка на кехлибарените очи със змийски зеници. Така че муцуната на демона спокойно можеше да накара дори родната му майка, ако, разбира се, изобщо има такава, да се самоубие, ужасена от сътвореното. Създанието присвиваше жълтите си очи, явно оценяваше Гарет, който просто искаше да се прибере вкъщи и на никого не желаеше зло. Някак лошо го оценяваше. Така джуджето-скъперник разглежда парчето месо в магазина. Дали него да избере за вечеря?

— П-привет — колкото може по-вежливо и спокойно казах аз, въпреки че туптенето на сърцето ми го чуваха всички будни жители на града. — Аз съм Гарет. А ти?

Съществото още повече присви очи, разтърси ме като котка мишка, но все пак отговори:

— Вухджааз — умен демон.

Бр-р-р. Ама че дъх! Вонята на риба беше много по-добра и приятна! Дали не е ял нещо развалено или просто преди десетина века е забравил, че зъбите трябва понякога да се почистват?

— Наистина ли? — вежливо се учудих аз и демонът ме изгледа неприязнено. — А! Да! Разбира се, разбира се! Най-умният от всички демони.

Ех! Де да можех да ти натреса маг на Ордена с диплом по демонология. Аз очевидно успях да завържа разговор с чудовището и то за известно време забрави за гастрономическите си предпочитания.

— Да. Вухджааз умен. Той чака. Гледа. Умен — съществото утвърдително кимна с рогатата си глава. — Когато някой каза заклинанието за връщане, Вухджааз успя да се скрие.

— Ах, ти — възхитено казах аз и си спечелих одобрителния поглед на създанието.

Разтърсване! Но този път демонът не ме разтресе толкова силно. Зъбите ми дори не изтракаха.

— Всички демони се върнаха обратно в Мрака, а аз останах — поредното разтърсване.

— Защо? — не разбрах аз.

— Тук има много храна — той отново присви очи, примигна и се взря в мен.

Х’сан’кор! Грешен въпрос!!!

— За друго се интересувах: защо всички останали демони се върнаха обратно в Мрака? — побързах да отвлека вниманието на гладната твар от скромната си персона.

— А — каза съществото, след като близо минута преценяваше думата „интересувах“. Разбираемо, винаги е добре да си обогатиш речника. — Някои смъртен е прочел заклинание и така сложи край на свободата на демоните в този човешки мравуняк. Ако го хвана, ще му изсмуча мозъка от костите. Ти случайно да си виждал някого тук?

Гарет отчаяно поклати глава, изглежда се досети за кой смъртен става дума. Пустият му свитък!

— А кой е пуснал Вухджааз от Мрака? — отчаяно търсех изход от неприятната ситуация.

— Господарят — още едно разтърсване!

— Неназовимия?

Демонът само изсумтя и отново ме изгледа с гладен поглед. Създанието притежаваше невероятен талант да изнервя Гарет. Какво толкова е намерил в мен?

— Вухджааз гладен.

— Наистина? — изписках аз и поставих пръст на спусъка на арбалета.

Разбира се, да се стреля с обикновен болт в демон е все едно да мушкаш огр с карфица. Само още повече ще го ядосаш. Но какво друго можех да направя?

— Да. А също така Вухджааз има нужда от помощ.

Ето го шансът!

— Може би Гарет ще успее да ти помогне?

— О, да, ще успее — Вухджааз ме помириса и от ъгъла на устата му потече тънка лепкава слюнка.

— Не, не в такъв смисъл! — задърдорих отчаяно.

— Ъ? — демонът малко се разстрои, но отдръпна зъбатата си муцуна от мен. — Вухджааз иска да остане в този свят. В Мрака не хранят така. Гарет ще помогне на Вухджааз.

— Разбира се, какво трябва да направя? — с готовност да изравня Планината на джуджетата със земята попитах аз.

— Помогни на Вухджааз.

Мда. Тъп колкото всички доралисци на Унгава.

— Би ли ме пуснал на земята? Така по-добре ще разбера проблема ти.

Демонът ме изгледа подозрително, но все пак направи каквото поисках и напълно излезе от стената.

— Внимавай. Ако се опиташ да избягаш, ще те хвана и ще ти изсмуча мозъка от костите — предупреди ме съществото и се подпря на дебелата си сива опашка.

Побързах да го уверя, че от цялата си душа съм предан на Вухджааз.

— Скоро ще ме всмучат в Мрака. Колкото и да се крия.

„Дано да е по-скоро“ — помислих си, но външно направих най-предразполагащата си физиономия.

— Ако го открия, ще остана тук за дълго. Усещам го. Той е в града. Вухджааз умен — за пореден път ми напомни демонът.

— Какво да откриеш?

— Коня.

Ами естествено. В коня има повече месо, отколкото в човека. А този демон е толкова голям. И толкова гладен.

— Добре — задачката не беше кой знае колко сложна. — Утре ще ти доведа един кон. Каква порода предпочиташ?

— Ти си глупав — изсъска демонът и ме бутна с острия си нокът. От бутането трябваше да отстъпя няколко крачки. — Не жив кон, а Коня.