Проломът

На екрана на компютъра грейнаха икони.

Елис седна на стола.

Карл извади хромирания пистолет 45-и калибър, опря го в слепоочието му и стреля.

Моментално се чуха виковете на охраната отвън. Към тях се добавиха и писъците от стаята на Лорън. Оставаха му секунди да довърши работата.

Карл вдигна ръката на Елис, нагласи пистолета в нея и стреля отново, този път във фотографията на госпожа Кук. Вече със сигурност беше оставил следи от барут. Пусна ръката и пистолета да паднат. Няма и две секунди по-късно вратата почти излетя от пантите и четирима от охраната нахълтаха в стаята с вдигнати картечни пистолети МР5, покриващи всеки ъгъл.

— Стаята е чиста.

Двама се отделиха от формацията, единият отиде към банята, другият — към огромния дрешник.

— Банята е чиста.

— Дрешникът е чист.

Карл беше избрал най-широката част от стената, далеч от тях, и просто стоеше. Други от охраната задържаха в коридора пищящата и настояваща за отговори Лорън. Мъжете в стаята заговориха по микрофоните си с другите екипи отвън, отцепваха периметъра, но в погледите им нямаше кой знае какво безпокойство. Ясно беше какво се е случило.

Докато гледаше хаоса отстрани, Карл усети вибрирането на телефона. Беше длъжен да отговори, освен в краен случай. Този беше такъв.

След десет минути, в затишието между реакцията на охраната и пристигането на полицията, Карл отиде до балкона, прехвърли се през парапета и скочи в двора. Видя двама от охраната до вратата на дневната — едната беше жена — да седят с Лорън и да й говорят успокояващо.

Отиде до края на двора, скочи от метър и осемдесет и се озова на лекия склон към плажа.

На четиристотин метра нагоре по крайбрежния път намери празна пейка и седна. Извади телефона. Беше съобщение, точно както беше очаквал.

ВЪРНИ СЕ НА ЛЕТИЩЕТО, ПРЕКРАТИ МИСИЯТА, АКО СЕ НАЛАГА. ВЗЕМИ ПОЛЕТ 820 НА „ЮНАЙТЕД“ ДО ЧИКАГО, ПОСЛЕ ПОЛЕТ 71 ДО ФЕЪРБАНКС, АЛЯСКА. ОРЪЖИЯ/ИНСТРУКЦИИ ЩЕ ТЕ ЧАКАТ В ЖЪЛТ „ЛАНДРОУВЪР“ СЪС СТИКЕР НА „ГРИЙНПИЙС“, ПАРКИРАН НА ПАРКИНГ D. ТОВА ЩЕ Е ДИРЕКТНА АГРЕСИЯ СРЕЩУ ПЕРСОНАЛ НА ТАНГЕНТА.

10.

Шумът на хеликоптера заглъхна, но Травис още десет минути остана да следи хребета през кедровите клони. От високата позиция се виждаше пътят, гол и без никакви сенки в продължение на повече от три километра. Да ги спипат на това място бе равносилно на самоубийство.

Пътуването се оказа толкова трудно, колкото беше очаквал. За последните дванадесет часа хеликоптерът на пет пъти бе обикалял долините да ги търси, като правеше бавни методични обиколки или просто увисваше във въздуха за няколко минути. Убежищата бяха малко, но винаги можеха да ги достигнат за краткото време, което им оставаше, след като чуеха приближаващия се звук на роторите.

Бяха стигнали тези кедри като по чудо. Травис скри Пейдж дълбоко под клоните и успя също да се шмугне под тях точно когато машината се появи на близкия завой на долината.

Сега отново се бе възцарила пълна тишина. Или поне толкова пълна, колкото можеше.

Пейдж отново се беше унесла — всъщност едва се беше събудила въпреки рева на перките на трийсетина метра от тях. Кожата около раната на ръката й бе гневно червена, а инфектираната тъкан вътре като че ли бе станала три пъти по-голяма. Най-плашещото бе, че вените под лакътя й се бяха подули и потъмнели, което означаваше, че инфекцията е стигнала и до тях. И това бе само видимото с просто око. Накъде ли другаде беше плъзнала?

Пакетът му за първа помощ спокойно можеше да е и детски комплект за чичо доктор. Вътре нямаше нищо, което да се справи с това нараняване, макар че той все пак използва с нейно одобрение обезболяващия и антисептичен спрей. Единственият видим резултат бе изгарящата болка, която тя се опита с все сили да скрие от него. Не успя обаче — при толкова сълзи в очите на човек не му остава друго, освен да премига.

Когато потопиха бъгито в реката — изминаха километри покрай брега, за да намерят бързеи с достатъчно пяна, която да го скрие, — температурата на Пейдж беше скочила и тя беше почти в безсъзнание. Затова Травис изхвърли в реката и трийсет и петкилограмовата раница, като взе само малка бутилка вода, и я носеше.

Беше по-трудно, отколкото бе предполагал. Пейдж тежеше двайсет килограма повече от раницата и не беше проектирана от „Норт Фейс“ така, че да разпределя тежестта си по гърба му. Изкачванията бяха мъчителни. Спусканията се оказаха още по-трудни, всяка стъпка напрягаше глезените му и заплашваше с изкълчване. Което на практика се равняваше на смъртоносно нараняване. И за двамата.

Това го накара да осъзнае през какво е минала Пейдж през последните три дни. Всичките му неудобства бяха като да си удариш пищяла в крака на масата в сравнение с нейното.