Проломът

— Запомни. От мястото, където ме измъчваха, тръгваш в посока обратна на катастрофата и след петдесет крачки намираш най-голямото дърво наоколо. Не можеш да го пропуснеш. Шепот е от другата му страна, на половин метър под земята. Разпръснах борови иглички, за да маскирам дупката.

— Не е нужно да го запомням — отвърна Травис. — Сама ще го кажеш на хората си.

Зачака отговор, но отговор нямаше. След малко дишането й във врата му стана равномерно и бавно.

Стих II Октомврийска нощ през 1992 г.

През полупрозрачната завеса на дневната Травис вижда, че почти е познал — седнали са и се прегръщат, макар че са се сбутали в единия от големите фотьойли вместо на канапето.

Почуква и вижда как силуетът на мъжа се обръща. Миг по-късно вижда лицето му през малкия прозорец на вратата, докато приближава през помещението за пране. Очите му са кървясали от плач. Зад него масата в трапезарията е покрита с цветя и съболезнователни картички.

Мъжът дори не поглежда през вратата, преди да я отвори — очаква някой друг, който и да е, — и когато се оказва лице в лице с Травис, гневно трепва. Очите му се присвиват. От лявото му око се търкулва сълза.

Травис очаква да му обърне гръб, да отиде в другата стая, да се върне с пушката си и да стреля. Ако го направи, той няма да се опита да избяга. Знае, че го е заслужил заради мъката, която е причинил на тези хора.

Но бащата на Емили Прайс не се обръща. Отвътре майка й пита кой е. Гласът и е задавен от сълзи.

Не получава отговор.

Господин Прайс задържа гневния си поглед върху Травис.

— Какво искате, детектив?

Травис чува презрението в последната дума. Знае, че е заслужил и него.

— Какво ви каза полицията? — пита той.

Погледът на мъжа става студен.

— Защо не питате тях? Нали ви вярват?

Травис не казва нищо. Чака отговор.

— Няма да обвинят никого — казва най-накрая господин Прайс. Омразата, отчаянието и мъката са се слели в едно в гласа му.

— Защо?

— Поради липса на улики. Не са открили дори тялото й. А само колата. Но казаха, че е имало толкова много… — Мъжът се запъва. За момент изглежда, че не е в състояние да каже каквото и да било повече. — Имало толкова кръв, нейна кръв, че момиче с нейните размери не би могло да оце…

Гласът му замира сам, по своя воля. Мъжът свежда поглед. Долната му устна трепери.

— Не им е направила нищо — задавено казва господин Прайс. — Всичко е заради теб. Започна с теб.

Травис успява да кимне. Пристъпва напред и казва тихо:

— И ще свърши с мен.

Господин Прайс го поглежда.

— Не съм идвал тук тази вечер — казва Травис. — Нали така, господин Прайс?

Бащата на Емили се взира мълчаливо в него. Секундите се точат. Знае какво казва Травис. Знае какво е намислил да направи. За момент всъщност обмисля отговора си, сякаш наистина има някакъв избор. Но защото Емили е единствената му дъщеря, защото е направила първите си несигурни стъпки в неговите ръце, защото е била тийнейджърка, заспиваща облегната на рамото му на дивана по време на вечерното шоу, и защото днес три пъти е влизал в стаята й и е притискал възглавницата й в лицето си, за да вдиша последните следи от присъствието й, той кима.

— Добре — казва Травис.

Господин Прайс затваря вратата и Травис се обръща, за да излезе отново в нощта и мъглата. Ръката му несъзнателно докосва пистолета.

11.

Травис пробяга последния километър до магистралата. Имаше чувството, че ставите на коленете му са свързани с парчета стъкло вместо с хрущяли. През предните прозорци на „Брукс Лодж“ се виждаха неколцина посетители, може би редовни клиенти, събрали се да гледат бейзболен мач по телевизора над бара. Беше осем вечерта и червените лъчи на слънцето се спускаха косо от северозапад.

Спря на пътя, на трийсетина метра от ресторанта. Пейдж се раздвижваше в ръцете му, разтърсвана от тичането, но неспособна да се върне в съзнание. Дишането й през последните два часа бе плитко и накъсано. Понякога поемаше дълбоко дъх и сякаш се задавяше за секунда, преди да издиша.

Травис се опита да проучи посетителите от това разстояние. Изглеждаха безобидни — поне доколкото можеше да прецени.

Имаше основателни причини да очаква проблеми с враговете на Пейдж тук, на единственото място, където можеха да пристигнат — и неприятелите несъмнено го бяха предвидили отдавна. Единственото предимство на градчето бяха малките му размери — просто нямаше начин врагът да разположи постове, без да привлече внимание. Нямаше големи паркинги, на които да скриеш микробус. Нито пък странични улички. Единственото място, където човек можеше да прекара няколко часа, без да започне да привлича погледите към себе си, бе ресторантът в мотела, но ако подкрепленията на неприятелите бяха като онези, които Травис бе видял в лагера — въоръжени чужденци, говорещи лош английски, — то за смесване с местните не можеше и дума да става.