Проломът

Травис притвори вратата, извади бележката на Първата дама от джоба си и започна да набира номера, който беше написала. Докато го правеше, вратата изскърца и бавно се отвори сама под собствената си тежест. Късият кабел на телефона не му позволяваше да я стигне. Е, нямаше значение.

Телефонът иззвъня веднъж, след което се включи записано съобщение.

— Благодарим, че се обаждате на кантора „Лейктън“, вашият консултант за динамична…

Набра 42551. Чу се изщракване и след по-малко от секунда отговори жена:

— Ключова дума.

Беше изискване, не въпрос.

Травис се запъна.

— Не я зная.

— Кой се обажда?

Травис също не тръгна да си губи времето с любезности.

— Цивилен съм. Намерих самолета ви. Всички са мъртви с изключение на Пейдж Камбъл.

После нещата се развиха много бързо — бърза размяна на думи, приглушени изщраквания, когато се вдигнаха и други слушалки.

Мъж:

— Откъде се обаждате?

Травис си помисли, че сигурно вече са наясно.

— Колдфут, Аляска. Катастрофата е на петдесет и осем километра западно…

— Млъкнете — прекъсна го мъжът. — Линията не е сигурна. Отговаряйте конкретно и не влизайте в подробности…

— Мъртви са — каза Травис. Покрай изтощението и стреса не му бе трудно да се ядоса. — Имате един оцелял и ако искате да я опазите, по-добре пратете някой проклет товарен самолет с десантници и гледайте поне един от тях да е хирург. Може да й остава около час, а може и адски да греша.

Мълчание за три секунди — или не бяха свикнали да им се говори по такъв начин, или си водеха записки. После някъде на заден план чу някаква жена да казва: „Мърдайте, по-живо“, и се почувства по-добре.

— Моля, отговорете на въпроса само с да или не — каза мъжът. — Има ли враждебни елементи, способни да стигнат до вас през следващия един час?

— Да.

— Отново с да или не, можете ли да прецените числеността на евентуалните агресори?

— Не. Но имат нещо, за което трябва да знаете.

— Слушам ви.

— Хеликоптер. Не е щурмови, съмнявам се, че ще представлява особена заплаха за друг летателен апарат, но който идва насам, по-добре да знае за него.

— Добре — каза мъжът и продължи с по-човешки тон: — Не казвайте нищо за собствените ви средства за защита. Подгответе се колкото се може по-добре и чакайте нашите хора. Ще ви свържа с хирург, който ще ви помоли да опишете състоянието на госпожица Камбъл. Направете го бързо и се пригответе.

Разговорът с доктора продължи три минути. И не вдъхна на Травис прекален оптимизъм.

Той затвори, придърпа един стол до леглото, седна и загледа Пейдж. Изглеждаше ужасно — по-зле, отколкото когато бе излязъл на магистралата. Здравата й ръка беше от неговата страна. Хвана я с двете си ръце и затвори очи. През отворената врата чуваше бейзболния мач по телевизията.

Подът в коридора изскърца. Травис отвори очи и се обърна към вратата. Нямаше никого. Скърцането се чу отново, този път по-отдалеч, към предната част на мотела.

Тъкмо се обръщаше към Пейдж, когато чу тих звук, все едно някой стреляше с въздушна пушка. Чу се женски писък. Последва бърза серия изщраквания й барът се изпълни с уплашени — и явно изпълнени с болка — писъци. Травис бързо скочи, срита стола настрани и се извъртя към вратата с готов за стрелба пистолет.

За мига, който му бе необходим да направи това, писъците в ресторанта бяха замлъкнали; само някакъв мъж стенеше и повтаряше: „Моля ви“ отново и отново. След още едно щракане единственият звук в заведението беше от бейзболния мач.

Травис чакаше с вдигнат пистолет, застанал между Пейдж и отворената врата.

Подът в коридора изскърца.

12.

Най-странното при носенето на този костюм бе, когато държиш нещо. В случая — USP-3 със заглушител. Клатушкаше се във въздуха пред вървящия Карл и създаваше впечатление, че сякаш плава. По нищото.

Отворената врата бе на три метра напред и вляво.

Това щеше да е сложно.

Жената — единственият човек на Тангента и може би единствената, която знаеше нещо — бе на крачка от гроба, ако се съдеше по дишането й. Преди няколко минути беше огледал хубаво ръката й в стаята, докато мъжът, който и да бе той, се обаждаше на хората й.

Човекът приличаше на случаен планинар.

Заповедите на Карл бяха ясни, но и гъвкави, предвид множеството неизвестни променливи в ситуацията. Шефовете му бяха научили, че Пейдж Камбъл е в неизвестност, че ще пристигне в Колдфут — ако изобщо успее — и че е скрила Шепот някъде край мястото на мъченията й. Не би могла да го вземе със себе си. Никой придвижващ се пеша не би могъл да носи достатъчно масивен контейнер, за да се защити от него. Би могла само да го скрие недалеч от мястото, където, неясно как, седмината й похитители изведнъж бяха намерили смъртта си, а тя — свободата си.

Тази загадка не бе грижа на Карл. Достатъчно му бе, че в момента е тук. С непознатия. Важният въпрос бе дали след трите дни мъчения без да се пречупи, Пейдж е била склонна да повери тайните си на непознат. Дали този мъж знаеше къде е скрила Шепот? И не по-малко важно — дали ключът бе у някой от тях?