Проломът

— Знае къде е — каза Карл. — И ключът е в джоба му. Засега го оставих там, за да се чувства по-самоуверен.

Стоеше пред ресторанта, достатъчно далеч, за да не бъде чут от планинаря. Обясни плана си. Когато свърши, мъжът от другата страна продължи да мълчи замислено.

Беше започнал да духа вятър от север, през пролома, където магистралата пресичаше планинския масив. Слънцето, също на север, бе кървавочервено кълбо над асфалтовата лента.

— Ако идеята ти не проработи, предложението ти ще се окаже ужасна жертва — каза мъжът от другата страна. Гласът му звучеше кухо по сателитната връзка.

— Но ако проработи, ще си заслужава — отвърна Карл. — Така или иначе, сега това е единственият начин да получите онова, което искате.

Отново мълчание. Карл го остави да мисли. Докато чакаше, се обърна и се загледа на юг. Планинарят бе познал едно нещо — Тангента щеше да прати помощ чрез ВВС, вероятно вдигнат по тревога C-17 „Глоубмастър“ от Елмендорф, натоварен с няколко специални екипа, готови да се метнат през рампата. Базата се намираше край Анкоридж, на шестстотин и петдесет километра на юг. Ако самолетът беше излетял десет минути след обаждането — което бе почти сигурно, — щеше да пристигне за около час. Но тъй като планинарят бе казал на Тангента за хеликоптера, Карл знаеше, че от Елмендорф идва и нещо друго, движещо се много по-бързо от товарния самолет. Може би три пъти по-бързо.

Мъжът от другата страна най-накрая заговори.

— Добре. Направи го. Кога ти трябва хеликоптерът?

Карл пресметна. Дори ако се случеше нещо непредвидимо, времето изглеждаше добре преценено.

— Обадете им се веднага — каза той. — Да излитат.

13.

Освен че слушаше борещата се за живот Пейдж, Травис откри, че умът му се връща към атаката, която го бе проснала в безсъзнание. Вече не мислеше, че спомените му са погрешни. Подробностите бяха съвсем ясни. Пистолетът в ръката му внезапно се бе дръпнал надолу — но не само надолу. Надолу и напред. В движението имаше дори извиване.

Сякаш го беше сграбчила човешка ръка.

Половин секунда по-късно бе последвал ударът в главата от някой, който би трябвало да е стоял извън полезрението му, зад него.

Но как бе възможно това? Травис се намираше в тази малка стая от момента, когато едрият тип с каскета го беше довел тук. Нямаше никого. Нямаше гардероб, в който да се крие, прозорецът беше затворен. Как нападателят беше успял да се промъкне зад него, освен ако не се бе крил под леглото?

Дори случаят да беше такъв, Травис разбираше, че в картината има нещо още по-нередно. Нещо по-фундаментално. Но не можеше да определи какво точно.

И тогава си спомни.

Слънчевите лъчи — идваха от северозапад и попадаха почти направо в стаята през прозореца. Докато беше стоял с насочен пистолет край вратата, сянката му бе очертана на стената, контрастна като на киноекран. Всеки зад него — всеки на разстояние метър и половина от него в която и да било посока — също щеше да хвърли сянка. И нямаше начин той да я пропусне.

Така че какво беше станало, по дяволите?

Мислено видя Пейдж отново на поляната, как държи Шепот и му казва, че не е създаден от хора. Казва го така, сякаш това е най-нормалното нещо на света. Всъщност най-нормалното нещо в нейния свят.

Какво друго бе нормално в света на Пейдж? С какви способности разполагаха враговете й? Срещу какво изобщо се бе изправил, мамка му?

Внезапен звук прекъсна мислите му. Последното, което искаше да чуе. Ротори. Така значи. След две минути двамата с Пейдж щяха да бъдат измъкнати от сградата и натоварени на вертолета, след което щяха да следват долините ниско над земята, вероятно извън обхвата на радарите. И най-вероятно тези хора пак щяха да използват лекарства и инструменти, за да задържат Пейдж жива известно време, за да я събудят за поредния маратон на агонията.

Ако извиеше тялото си по правилния начин, би могъл да се подпре на стената и да се изправи без особени проблеми. Глезените му бяха вързани, но можеше да стигне до леглото с един-два подскока. И просто да я удуши с рамо. При слабото й дишане щеше да е съвсем просто.

Можеше да го направи. В състояние ли беше обаче да направи такъв избор? Студената и ясна логика му казваше, че горчиво ще съжалява, ако не го направи.

Нужното му време вече изтичаше, хеликоптерът приближаваше, тракането на перките се засилваше — напомняше на часовник, отброяващ секундите с чудовищна бързина.

С нерешителността дойде омразата, по-люта, отколкото беше изпитвал от години. Омраза към онези, които го принуждаваха да вземе това решение.

И тогава хеликоптерът експлодира.

Ударната вълна разтърси сградата и след басовия й грохот настъпи най-прекрасната тишина, която бе чувал. Пет секунди по-късно чу писъка на изтребител и от неговата ударна вълна стъклото на прозореца задрънча. Воят на двигателя се промени, след което вместо да изчезне в далечината, ревът стана сякаш равномерен. Самолетът кръжеше в небето.