Пропастта на опрощението

Не можа да отгатне точно от какво се страхува той. Първосвещеникът обясняваше на ултрите, че иска защита от пътуващи из космическото пространство елементи, че в последно време е осуетил няколко опита да се установи контрол над Хела и да се изтръгнат скътлърови реликви от адвентистките управници. Но ако в орбитата на планетата имаше добре въоръжен лайтхъгър, твърдеше той, враговете му щяха да се позамислят, преди да решат да се набъркват в делата му. Ултрите, на свой ред, щяха да се радват на специални привилегии в областта на търговията, необходима компенсация за риска, с който беше свързано приближаването на безценния им кораб до планетата, което беше унищожило “Гностично възкачване”. Рашмика подушваше нервността им: те слизаха на Хела със совалки, оставили главния си кораб безопасно паркиран в края на системата, и не желаеха да прекарат нито минута повече от нужното в “Лейди Моруина”.

Рашмика подозираше, че планът на Куейч не се ограничава само с въпросната защита. Беше сигурна, че първосвещеникът крие нещо. Този път ставаше въпрос за подозрение, а не за нещо, което виждаше на лицето му. Той не се поддаваше на разчитане. Не само заради механичните приспособления, които държаха очите му отворени и скриваха нюансите в изражението. Лицето му се отличаваше също така с особена апатичност и бездушие, сякаш беше маска или нервите, свързани с мускулите му, бяха повредени. Всеки път, когато го погледнеше крадешком, не виждаше никакво изражение. Физиономиите му бяха вдървени и преувеличени като израженията на кукла-ръкавица. Иронично беше, че беше доведена да разчита изражения от човек, чието лице беше напълно непроницаемо за нейните умения. Всъщност почти преднамерено непроницаемо.

Най-сетне интервютата за деня приключиха. Тя сподели с Куейч откритията си, които той изслуша с внимание. Нямаше как да отгатне какво говореше собствената му интуиция, но той нито веднъж не постави под въпрос и не отрече което и да е от нейните наблюдения. Просто кимаше благо и й казваше, че му помага много.

Накрая я увери, че ще бъдат интервюирани още ултри, но че са приключили за деня.

— Сега можете да си вървите, мис Елс. Дори да напуснете катедралата веднага, пак ще сте ми били от голяма полза и аз ще се погрижа усилията ви да бъдат възнаградени. Споменах ли за добър пост в “Желязната Катрин”?

— Да, господин първосвещеник.

— Това е една от възможностите. Другата е да се върнете във вашите Вигридски земи. Там имате семейство, както разбирам?

— Да — отговори тя, но още докато думите излизаха от устата й, нейното семейство й се стори някак много далечно и абстрактно, като нещо, за което само беше чувала.

Спомняше си стаите в своя дом, лицата и гласовете на родителите си, но спомените бяха някак бледи, почти прозрачни, като фасетки на витражи.

— Можете да се върнете с хубав бонус… да речем от пет хиляди екю. Как ви се струва това?

— Би било извънредно щедро — отговори момичето.

— Другата възможност — предпочитаната от мен — е да останете в “Лейди Моруина” и да продължите да ми помагате при интервюирането на ултри. За това ще ви плащам две хиляди екю за всеки ден работа. Докато стигнем моста, ще сте изкарали двойно повече от това, което можете да отнесете в дома си, ако си тръгнете днес. И не е нужно да спирате там. За вас ще има работа, докато искате. Помислете само какво бихте спечелили за една година служба.

— Не струвам толкова много за никого.

— Напротив, струвате, мис Елс. Не чухте ли какво каза Грьолие? Един на хиляда. Един на милион може би, с вашата степен на чувствителност. Според мен това ви прави достойна за две хиляди екю на ден.

— Ами ако съветите ми не са правилни? — попита Рашмика. — Аз съм само човек. И допускам грешки.

— В това няма да допуснете грешка — увери я той с по-голяма сигурност, отколкото би й се искало. — Аз имам вяра в малко неща освен в Господ. Но вие сте едно от тях. Съдбата ви доведе до моята катедрала. Почти като Божи дар. Би било глупаво да не го приема, нали?

— Не се чувствам като дар от никого.

— Като какво се чувствате в такъв случай?

Прииска й се да каже: „Като ангел отмъстител”. Вместо това отговори:

— Чувствам се уморена и далеч от дома си, и не съм сигурна какво би трябвало да направя.

— Работете с мен. Вижте как ще тръгнат нещата. Ако не ви хареса, винаги можете да си тръгнете.

— Това обещание ли е, господин първосвещеник?

— Господ ми е свидетел.

Но тя не можеше да разбере дали я лъже. Грьолие се изправи до Куейч с пукане на коленните стави. Прокара длан през електриково бялата си остра коса.

— В такъв случай ще ви заведа до стаята ви — обяви той. — Доколкото разбирам, сте съгласна да останете?

— Засега — отговори Рашмика.

— Добре. Правилен избор. Тук ще ви хареса, убеден съм. Първосвещеникът е прав: вие наистина имате изключителната привилегия да пристигнете в такъв благоприятен момент. — Подаде ръка. — Добре дошли на борда.

— Това ли е всичко? — учуди се тя, като стисна подадената ръка. — Без никакви формалности? Без инициационни ритуали?