Пропастта на опрощението

— Аз и не очаквам да има такива. Очаквам само да правите най-доброто, което можете.

Тя кимна.

— Разбира се. А изпробването?

— Продължавайте. Няма как, нуждаем се от това оръжие, колкото и неприятно да е да го използваме.

ТРИЙСЕТ И ПЕТ

Хела, 2727 година

Първосвещеникът я беше извикал в мансардата си. Когато пристигна, Рашмика видя с облекчение, че е сам и от главния лекар няма и следа. Не си падаше по компанията на първосвещеника, но дебнещото внимание на личния му лекар й беше още по-неприятно. Подозираше, че той се промъква някъде из “Лейди Моруина”, зает с кръвните си дела или с някоя от другите неописуеми практики, които му приписваха.

— Добре ли се настанихте? — попита Куейч, след като тя зае мястото си сред гората от огледала. — Надявам се да е така. Много съм впечатлен от вашата проницателност, мис Елс. Грьолие е бил осенен от истинско вдъхновение, като предложи да ви извикаме тук.

— Радвам се, че мога да ви бъда от полза — отговори Рашмика.

Беше си приготвила малко чай. Пое с треперещи ръце порцелановата чаша. Нямаше апетит — мисълта, че се намира в една стая с железния костюм беше достатъчна да я изнерви, — но трябваше да създава впечатление, че е спокойна.

— Да, имахме истински късмет — додаде Куейч. Беше почти неподвижен, мърдаха само устните му. Въздухът в мансардата беше по-хладен от обикновено и при всяка негова дума от устата му излизаше пара. — Почти прекалено голям, може да се каже.

— Не разбирам какво искате да кажете, господин първосвещеник?

— Погледнете към масата — отвърна той. — Малахитовата кутия до чаения сервиз.

Рашмика не я беше забелязала до този момент, но беше сигурна, че тя не бе там при предишните й посещения мансардата. Кутията стоеше на малки крачета, напомнящи кучешки лапички. Вдигна я — стори й се по-лека, отколкото беше очаквала — и се зае с металните катарами със златен цвят. Капакът се отвори. Вътре имаше много хартия: листове и пликове с всякакви цветове и надписи, подредени спретнато и хванати с ластик.

— Отворете ги — каза първосвещеникът. — Хвърлете им един поглед.

Момичето взе връзката, свали ластика. Хартията се пръсна по масата. Избра един лист напосоки и го разгъна. Лилавата хартия беше толкова тънка, толкова прозрачна, че беше изписана само от едната страна. Разпозна четливо подредените букви още щом ги видя от обратната страна. Тъмноаленият почерк беше нейният: детински, но въпреки това нямаше как да го сбърка.

— Това е моята кореспонденция — промълви Рашмика. — Писмата ми до спонсорираната от църквата група за археологически изследвания.

— Изненадана ли сте да ги видите тук?

— Изненадана съм, че са били събрани и предложени на вашето внимание — отвърна тя, — но не и че това е могло да се случи. Все пак са адресирани до тяло, зависещо от адвентистката църква.

— Ядосана ли сте?

— Зависи. — Беше ядосана, но това съвсем не беше единствената й емоция. — Чел ли ги е някой от изследователската група?

— Първите няколко — отговори Куейч. — Но почти всички останали бяха пренасочвани, преди да стигнат до изследователите. Не го приемайте лично: те и така получават предостатъчно ексцентрична литература. Ако трябваше да отговарят на всичко, нямаше да им остава време да правят нищо друго.

— Аз не съм ексцентричка — заяви момичето.

— Така е, но ако се съди по съдържанието на тези писма, излагате доста неортодоксална позиция по въпроса за скътлърите, не смятате ли?

— Ако смятате истината за неортодоксална позиция.

— Вие не сте единствената. Научният екип получава много писма от добронамерени любители. Повечето наистина са без каквато и да било стойност. Всеки си има любима теорийка относно скътлърите. За жалост никой от тях няма и представа от научни методи.

— Горе-долу същото казвам и аз за изследователските екипи — заяви Рашмика.

Дързостта й го разсмя.

— Не ви липсва самоувереност, а, мис Елс?

Тя събра хартията в не особено спретната купчинка и я напъха обратно в кутията.

— Не съм нарушила никакви правила с това — каза момичето. — Не ви казах за кореспонденцията си, защото никой не ме попита.

— Никога не съм казвал, че сте нарушили някакви правила. Това просто ме заинтригува, нищо повече. Прочетох писмата, видях как доводите ви съзряват с времето. Честно казано, мисля, че някои от повдигнатите от вас въпроси заслужават внимание.

— Много ми е приятно да го чуя.

— Не говорете толкова изкуствено. Аз съм напълно искрен.

— Това вас изобщо не ви интересува, господин първосвещеник. Никой в църквата не го интересува. А и защо да го интересува? Доктрината не позволява никакви други обяснения освен онова, за което четем в брошурите.

— Което е? — попита игриво Куейч.

— Че скътлърите са несъществена подробност, че унищожението им не е свързано с изчезванията. Ако изпълняват някаква теологична функция, тя е само за да се използват като напомняне да не сме надменни и да се подчертае спешната нужда от спасение.

— Унищожената извънземна култура в наши дни вече не е кой знае каква загадка, нали?