Пропастта на опрощението

Осъзнаването на тези факти изпълниха Рашмика с болезнено усещане за провал. Неправилно се беше съмнявала, че скътлърите са унищожени от инхибиторите. Всичко, върху което беше работила през последните девет години, всичко, в което си беше позволила да бъде сигурна, беше подкопано от един-единствен сън. Какво значение имаше собственото й мнение на фона на свидетелските показания на един извънземен разум?

Вече беше мислила върху алтернативата скътлърите да са изтребени от сенките. Но това звучеше дори още по-нелогично от инхибиторската хипотеза. Ако скътлърите бяха пуснали сенките в своя свят и сенките се бяха организирали достатъчно, за да нанесат подобен удар, тогава къде бяха сега? Немислимо беше да са дошли дотук, за да разбият на пух и прах Хела и да изтребят скътлърите, за да се върнат после в своя свят. Също толкова невероятно беше да са прекосили делящата ги пропаст, за да нанесат смъртоносния удар, а след това да изчезнат в някое изолирано ъгълче на същия този свят, защото — поне така й беше казал гласът — все още не са преминали делящата ги пропаст и имат огромна нужда да го направят. Именно заради това говореха с нея сега.

Искаха човечеството да прояви смелостта, която бе липсвала на скътлърите.

Сега Рашмика разбра, че Халдора е сигналният механизъм: големият приемник, построен от скътлърите. Те бяха разбили газовия гигант до съставните му части и бяха изплели от тях гравитационна антена с размерите на планета и синтезатор на маса в сърцевината.

Онова, което виждаха наблюдателите, загледани в небето, илюзията за Халдора, беше просто форма прожектиран камуфлаж. Скътлърите си бяха отишли, но техният приемник беше останал. И от време на време, за частица от секундата, камуфлажът рухваше. Онова, което зърваха наблюдателите при изчезванията, не беше бляскава Божия цитадела, а механизмът на приемника.

Врата в небето, очакваща да бъде отключена.

Това оставяше само един въпрос. Може би той беше най-трудният въпрос. Ако всичко, разказано от сенките беше вярно, трябваше да приеме и онова, което й бяха казали за нея самата.

Че не е това, за което се мисли.

Междузвездното пространство, 2675 година

Пет дни по-късно техниците свързаха Скорпион с ковчега за замразяване. Това беше хирургическа процедура: истински ритуал от разрези и катетри, напоени с приспивателни отвари тампони и стерилизиращи балсами.

— Не е нужно да гледаш — каза той на Хури, застанала край ковчега с Ора на ръце.

— Искам да се уверя, че ще те приспят безопасно — отвърна тя.

— Искаш да кажеш, че желаеш да се увериш в безопасното ми отстраняване от картинката.

Още докато изричаше тези думи, беше наясно, че са колкото жестоки, толкова и ненужни.

— Ние все още имаме нужда от теб, Скорп. Може да не сме съгласни по въпроса за Хела, но това не те прави по-малко нужен.

Детето наблюдаваше като хипнотизирано техниците, които вкараха пластмасов шунт в китката на Скорпион. Белегът от мястото, където беше поставен последния такъв шунт, изваден преди двайсет и три години, все още се виждаше.

— Боли — произнесе Ора.

— Да — съгласи се той. — Боли, дете. Но мога да го понеса.

Ковчегът за замразяване са намираше в отделно помещение. Беше същият, в който бе пристигнал на Арарат преди всичките тези години. Бе много стар и несъвършен: груба черна кутия с четвъртити ръбове и тежкия вид на изработен от ковано желязо уред на средновековното правосъдие.

Но също така документацията му говореше за безупречна история, тъй като беше запазвал неизменно намиралите се в него хора в замразено състояние през годините на пътуване между звездите. Не беше убил никого, размразените му обитатели бяха запазили пълния си спектър от умствени способности. Нанотехнологиите бяха минимално представени в него. Нито смесената чума, нито трансформациите на Капитана го бяха засегнали. Стопроцентовият човек можеше да е уверен, че ще бъде размразен безпроблемно. Преходът към и от криогенното състояние щеше да е бавен и дискомфортен в сравнение с по-съвременните съоръжения. Дискомфортът беше и на физическо, и на ментално ниво. Но нямаше почти никакво съмнение, че съоръжението щеше да работи в съответствие със замисъла и че обитателят му щеше да се събуди в края на пътуването.