Пропастта на опрощението

— Не знам, Скорп. Имам само това парче. Остана след спречкването, по време на което някой от техните летателни апарати изглежда пострада, след като се приближи прекалено до битката. Това е отчупено парче, Скорп. Същото се отнася, предполагам, за всички парчета от раковини, които сте намирали на Арарат. Това са останките от корабите, паднали в морето.

— И кой ги е направил?

— Не знаем.

— Какво искат от нас?

— Не знаем и това, а само, че проявяват интерес.

— Не съм сигурен, че това ми харесва.

— Аз също. Те не търсят директен контакт с нас и всичко, което правят, навежда на мисълта, че нямат намерение да оповестяват присъствието си. По-напреднали са от нас, това е сигурно. Може би се спотайват в мрака, промъквайки се покрай инхибиторите, но така или иначе са оцелели. Все още съществуват, докато ние сме на ръба на унищожението.

— Биха могли да ни помогнат.

— Или да се окаже, че с нищо не са по-добри от инхибиторите.

Скорпион се взря в лицето на стария конджоинър: беше вбесяващо спокойно въпреки всички въпроси, които поставяше разговорът им.

— Като те слуша, човек ще помисли, че според теб ни преценяват — рече той.

— Не бих изключил подобна възможност.

— Ами Ора? Какво ли ще каже тя?

— Никога не е споменавала за друга страна — отвърна Рьомонтоар.

— Може би в такъв случай това са сенките.

— Защо тогава трябва да ходим до Хела, за да се свържем с тях? Не, това е нещо друго, нещо, за което тя или не знае, или предпочита да не ни казва.

— Сега вече започваш да ме нервираш.

— Това, мистър Пинк, е в голяма степен идеята. Някой трябва да го знае и това би могъл да бъдеш ти.

— Ако тя не знае за въпросното присъствие, как можем да бъдем сигурни, че останалата част от нейната информация е вярна?

— Не можем. Ето това е трудният момент.

Скорпион въртеше парчето в ръцете си. Беше студено на пипане, почти толкова леко, колкото въздуха, чието място заемаше.

— Бих могъл да поговоря с нея за това, да видя дали ще си спомни.

— Или би могъл да запазиш информацията за себе си, защото е прекалено опасно да я разкриваш пред нея. Не забравяй: нищо чудно това да е дезинформация, създадена от Скейд, за да разруши доверието ни в Ора. Ако тя отрече да знае за това, ще бъдеш ли в състояние да й вярваш от сега нататък?

— Въпреки това бих искал да знам фактите — настоя Скорпион.

— Прекалено са опасни. Ако ти ги предам, те може да намерят начин да стигнат до нейната глава. Тя е една от нас, Скорп: конджоинър. Ще трябва да се задоволиш с парчето — ще го наречем “средство за подпомагане на паметта” — и с този разговор. Това би трябвало да стигне, нали?

— И предлагаш да не й казвам, никога?

— Не, предлагам решението да вземеш ти. Това не е нещо, което може да се реши току-така. — Конджоинърът направи пауза и след това се усмихна. — Честно казано, не ти завиждам. Доста би могло да зависи от него.

Скорпион пъхна парчето в джоба си

Хела, 2727 година

[Помогни ни, Рашмика,] — обади се гласът, когато тя остана сама. — [Не позволявай да умрем заедно с катедралата.]

— Не мога да ви помогна. Дори не съм сигурна, че искам да го направя.

[Куейч е нестабилен] — настоя гласът. — [Ще ни унищожи, защото сме пролука в бронята на вярата му. Не може да позволим това да се случи, Рашмика. Заради себе си, заради твоя народ, не прави същата грешка като скътлърите. Не затваряй вратата към нас]

Тя замята глава върху влажната калъфка на възглавницата си, подуши потта си, попивала дни наред в пожълтелия плат по време на безсънните нощи като тази. Единственото й желание беше гласът да млъкне; единственото й желание беше да се върне към старата простота, когато нямаше за какво друго да се тревожи освен как да наложи собствените си убеждения, в чиято правота беше убедена.

— Как се добрахте дотук? Все още не сте ми го казали. Ако вратата е затворена…

[Вратата беше отворена, за кратко. По време на един труден период за доставка на вируса, Куейч преживя криза във вярата си. Тогава започна да се съмнява в своята интерпретация на изчезванията. Нареди да изстрелят специален инструментариум към Халдора, на механична сонда, натъпкана с електроника.]

— И?

[Предизвика реакция. Сондата беше инжектирана в Халдора по време на едно от изчезванията. В резултат изчезването продължи по-дълго от обикновено. Благодарение на това Куейч успя да зърне машинарията, която скътлърите бяха направили, за да се свързват с нас през цялото.]

— Както и всички останали, които са го видели.

[Точно поради тази причина въпросното изчезване трябваше да бъде премахнато от официалната документация] — продължи гласът. — [Подобно нещо не можеше да бъде позволено.]

Момичето помнеше какво му бяха казали сенките за синтезатора на маса.

— И тази сонда ви позволи да прекосите разстоянието дотук?

[Не. Все още не сме въплътени физически в този брейн. Сондата възстанови връзката за комуникация. Беше замлъкнала от последния ни разговор със скътлърите, но се отвори, за кратко, в мига на намесата на Куейч. През този прозорец изпратихме един аспект от себе си през цялото, не особено разумен призрак, програмиран само да оцелява и да преговаря.]