Пропастта на опрощението

Парчето не беше с него, беше останало при личните му вещи, в очакване на размразяването му. То не беше ценно само по себе си и ако някой го намереше, най-вероятно нямаше да му обърне внимание, предполагайки, че става дума за незначителна вещ или тотем, имащ емоционална стойност единствено за собственика си. Важното всъщност беше къде го бе намерил Рьомонтоар. А единственият на борда на този кораб, който знаеше това, беше Скорпион.

— Не знам какво да правя с него — беше казал Рьомонтоар, като му подаде извитото бяло парче.

Скорпион го огледа и изпита разочарование. През него можеше да се гледа, ръбовете му бяха достатъчно остри, за да бъдат опасни, и беше много трудно да го прегънеш или счупиш. Предметът му приличаше на част от динозавърски нокът.

— Знам какво е това, Рем.

— Така ли?

— Парче от раковина. На Арарат ги намирахме непрекъснато, изхвърлени на брега след буря или плуващи по повърхността на морето. Много по-големи от това парче.

— Колко големи? — попита конджоинърът и сплете пръсти.

— Достатъчно големи, за да се използват за жилища, понякога. А в някои случаи дори за големи административни сгради. Не разполагахме с достатъчно метал или пластмаса, затова се стараехме да използваме максимално местните ресурси. Налагаше се да закрепваме за земята парчетата от раковини, за да не бъдат отнесени от първата буря.

— Трудно ли се работи с тях?

— Не можехме да ги срязваме с нищо друго, освен с горелки. Но това всъщност не обяснява нищо, ако не си видял състоянието на нашия инструментариум.

— Как обяснявахте парчетата раковини, Скорп? Имахте ли някаква теория за тях?

— Нямахме кой знае колко време да градим теории за каквото и да било.

— Все трябва да сте имали някакви подозрения.

Скорпион сви рамене и му върна фрагмента.

— Предполагахме, че са черупки на изчезнали морски същества, по-големи от тези, които обитават сега Арарат. Джъглърите не бяха единствените организми в океана; преди колонизирането на планетата от тях е било напълно възможно там да са се развивали други животински видове.

Рьомонтоар почука с пръст по отломката.

— Не мисля, че става дума за морски живот, Скорп.

— Има ли значение?

— Би могло, особено като се има предвид фактът, че открих това в пространството около Арарат. — Подаде го обратно на прасето. — Сега вече по-заинтригуван ли си?

— Възможно е.

Рьомонтоар му разказа останалото. По време на последната фаза на битката около Арарат към него се беше обърнала група от конджоинърите на Скейд.

— Знаеха, че тя е мъртва. Останали без лидер, те се бяха отдали на безсмислени кавги. Осъществиха контакт с мен са надеждата да откраднат хипометричната технология. Вече бяха научили доста, но това бе единственото, което нямаха. Възпротивих се, отвърнах на удара им, но ги оставих да си вървят с едно предупреждение. Сметнах, че съм прекалено възрастен, за да си създавам нови врагове.

— И?

— Те се върнаха, за да ми помогнат, когато вълчето сборище беше на път да ме довърши. Това беше самоубийствен акт от тяхна страна. Мисля, че именно той убеди и мен, и моите сътрудници да приемем условията за сътрудничество с хората на Скейд. Има обаче още нещо.

— Парчето ли?

— Не самото парче, а фактите, отнасящи се до същата мистерия. И досега гледам на него с подозрение. Не изключвам възможността да става въпрос за дезинформация, посята от Скейд, когато е разбрала, че дните й са преброени. Напълно в неин стил би било да слага прът в колелата ни дори след смъртта си, не мислиш ли?

— И за секунда не бих се усъмнил, че е способна на такова нещо — отговори Скорпион. Сега, когато знаеше, че това парче от раковина има някакво по-особено значение, го чувстваше като свещена реликва в дланта си. Държеше го с благоговение и внимаваше да не го стисне, за да не му направи нещо. — Какво казваха въпросните факти?

— Преди да изпратят информацията, те казаха, че ситуацията около Арарат е по-сложна, отколкото предполагали. Тогава не го признах, но тези думи резонираха със собствените ми наблюдения. Долавях улики за нечие друго участие в играта. Не на моите хора, нито на Скейд, не дори и на инхибиторите, а някаква друга страна, дебнеща в самия край на събитията, като зрител. Разбира се, в хаоса на битката лесно можеш да отречеш подобни предположения: в голяма степен объркването — връщане на информация за призрачно присъствие от сензорите за маса, появата на неопределени форми при интензивните енергийни взривове — спокойно може да се припише на бойните действия и на умишлено създавания хаос.

— А информацията?

— Тя само потвърди тези опасения. След като беше добавена към собствените ми наблюдения, заключението се набиваше на очи: наблюдаваха ни. Нещо друго — не хора, нито инхибитори — ни беше последвало до Арарат. Нищо чудно да е тук още преди нас.

— Защо мислиш, че не е част от инхибиторите? Знаем толкова малко за тях.

— Защото движенията им показваха, че се опасяват от инхибиторите не по-малко от нас. Не в същата степен, но определено са нащрек.

— Кои са те, в такъв случай?