Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

— Последния път и аз им казах същото — рекох му доверително. — Вижте какво, казах им, нашите хора се обиждат, смятат, че ги презирате. Не бива така, в края на краищата на нашата планета всички народи са равни! И те се съгласиха. Само че не искат срещи с разни глупаци и невежи, напатили са се вече из другите страни. И нямат повече време за празни приказки. Затова настояват сега ония, които аз ще им подбера, десетина души, не повече, да дадат писмено въпросите и изказванията си. По тях щели да си изберат с кого да се срещнат. Ти си ми приятел — извадих аз бележника и химикалката си. — Знам, че няма да ме изложиш. Намисли си до утре какво ще ги питаш, какво имаш да им казваш! Дай ми телефонния си номер, че съм го забравил!

Той се опита да надникне в бележника ми.

— Други записал ли си вече?

— Двама-трима. Все близки приятели, умни хора. Познаваш ги, но съм им обещал да не казвам. Изобщо, нали разбираш, тая работа трябва да се пази в тайна. И така, ако си съгласен…

Той се поколеба, но суетата му, изглежда, надделя.

— Добре, запиши ме. Ще се обадя да ти съобщя въпросите.

— Не по телефона — напомних му. — Стават разни обърквания на линиите, подслушвания. Писмено ще ми ги дадеш!

Той кимна и си тръгна, силно замислен — навярно отсега бе почнал да преценява кое е онова най-важно, за което би трябвало да се запита по-висшата цивилизация.

С втория разговорът ни протече почти по същия начин. Третият изпадна във възторг, та трябваше да го поусмиря с напомнянето, че всичко зависи в крайна сметка от качеството на неговите въпроси. Но и това не намали въодушевлението му. Сигурно бе убеден, че главата му ражда само умни и оригинални мисли. Четвъртият предпочете да изчака как ще протекат срещите с другите ни приятели. Тия, с чиниите, сигурно и по-нататък ще дойдат някой ден над България.

Петият, който не по-малко развълнувано ме подложи на подобен разпит, изведнъж заключи:

— Не, моля те! Не ме замесвай в тая история. Сега и в службата си имам всякакви неприятности, и жената ми хвана едни писма… Остави ме, остави ме!

Имаше и други, които направо ми отказаха или искаха първо да си помислят, но все пак до вечерта в бележника ми влязоха десетте имена и адреси. А на другата сутрин телефонът ми отрано побесня. Първият направо започна да ме ругае: