Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Та тези хора, според разказа му, представлявали всъщност паралелно на нас човечество. На същата, на нашата планета живеели, но в друго някакво паралелно времепространство. Цитирам:

— За симетрията във Вселената чувал ли си, докторе? Не за тая, нашата, всекидневната, а за симетрията във вътрешното устройство на Вселената. Е, добре, ти си чувал, но аз не бях и нищичко не знаех по въпроса, а ето че сега го знам! Не, не е антисвят с антиматерия, това вече и децата са го чели, просто в обратната плоскост на нашето времепространство живеят, в други някакви изменения. Можеш ли да си го представиш?

Който може, да си го представя!

Учените на този паралелен свят отдавна търсели начин да прокарат тунел между двата свята, да ги свържат, очаквали и ние да направим същото, защото теоретически те били доказали нашето съществуване, а пък според хипотезите им за симетрията трябвало да сме горе-долу на същата степен на развитие. И ето най-после им се удало, макар и доста наслука в пространството, да осъществят своя проект за такъв шлюз или тунел към нас. В същия ден щели и да изстрелят през него трима свои представители, които да осъществят връзката. Каква била изненадата им обаче и радостта им, когато през техния шлюз, изпреварвайки ги, пристигнал човек от другия паралелен свят на планетата!…

Виж, изненадата им лесно мога да си представя, когато нашият Мони Тапов влетял със ските напред в техния тунел или шлюз, но с радостта им нещата сигурно са стоели по-иначе.

— Докторе, ти май още не ми вярваш — огорчи се шампионът в отговор на шегата ми и очите му пиянски се просълзиха. — Отгде ще ми дойдат всичките тия неща в главата тогава, кажи де!

Успокоих го: Вярвам ти, Тапа, вярвам ти. Пък и какво друго ми остава…

Кое ме караше да се усъмня в искреността на тяхната радост ли? Онова, което уж те му били внушили по време на съня под похлупака. Казали му, че са особено радостни, защото са имали щастието, макар и случайно, при тях да попадне този, когото ние наричаме „шампион“, тоест най-умният и най-издигнатият от хората на паралелното им човечество. Обаче след като изследвали с техните апаратури съдържанието на неговия мозък, те се убедили, че и на тази наша обща планета, както и в цялата Вселена, симетрията не е съвсем пълна, че развитието ни не е вървяло едновременно и в еднаква посока. Ето защо те щели да върнат нашия представител обратно и веднага да затворят своя шлюз, та да не станела някоя пакост. И щели да чакат, докато ние създадем собствен проход към тях. Засега ни било достатъчно да знаем, че те съществуват и ни очакват в своята братска прегръдка…

Ако действително така са му го казали, трябва да признаем, че тия наши паралелни братя по разум са твърде деликатни и любезни същества. Особено като се има предвид, че Тапата положително бе премълчал в разказа си нещичко от своето държане пред тях — какво още са го питали, какво им е отговарял… Не е възможно да са се интересували само от ските и обущата му. Нали си го познавам аз нашия шампион!

Ето това си мислех, докато той ми разказваше как са го извели на същата площадка, как са му посочили да си постави отново ските, как после отново се озовал в бялата безтегловност, за да се изтърси, вече доста силничко, на задника си в снега под шанцата. Накрая той ме запита: Какво мислиш, докторе? И аз изтървах:

— Тя пакостта си е станала.

— Каква пакост? — наежи се Тапата.

— С шлюза — рекох аз и побързах да загладя своята пък лекарска неделикатност. — Както и да е, важното е, че се върна жив и здрав.

— Значи и ти смяташ, че аз съм виновен, че аз… — рухна той изведнъж в себе си.

Това ме завари неподготвен и аз го запитах, кой още смята така, решил, че и другиму е разказвал съчинението си.

— Аз — отвърна ми той доста мъжествено и аз осъзнах, че тук вече се корени заболяването му, че случаят не е повече за мен.

Той настоя:

— Добре де, докторе, не мислиш ли, че все пак трябва да се докладва някъде? На правителството ли, на ООН ли?

Нямах друг изход, освен да приключа в същия шеговит тон:

— Е, това си е вече твоя работа, Тапа. Аз съм само един физкултурен доктор.

Той въздъхна отчаяно.

— Сигурно няма да ми повярват.

— Сигурно — съгласих се аз. — То си не е и за вярване, ще знаеш.

— Но хората ни чакат, докторе! Какво да правим?

Отвърнах му колкото се може по-весело:

— Е, ще почакат малко. Нека по-напред тебе да оправим, Тапа. Сега ще те пратя при едни други доктор, да те полекуват малко. Защото не бива да живееш така с чувството за вина пред цялото човечество. И даже не пред едно, а пред цели две човечества. Тежко е, дори за един шампион е тежко…

После, разбира се, си помислих и законно бе да си помисля: А всъщност никак не е зле да сме уверени, че някой някъде очаква от нас да открием най-после пътя към един, може би наистина по-умен свят. Щом за отделния човек винаги е хубаво да знае, че някъде го чакат, защо да не е полезно и за всички ни вкупом?

Ето това ме накара да запиша по този начин разказа на Симеон Тапов като част от анамнезата, с която го препратих в психиатричната клиника.

* * *