Пропуснатият шанс (Из съчиненията на моя компютър)

Светов пак се засрами — наистина пред очите му през цялото време като че ли бе стоял единствено въпросът за съпружеството.

— Еда, това, което ще чуете, сигурно ще ви се стори още по-налудничаво, но повярвайте ми, не съм луд! Всичко е премислено.

— Аз обичам лудостите, Сам. Ако ми е достатъчно лудо, сигурно ще участвувам. Дайте по-делово, че тук скоро май ще мръкне!

Колкото и да бе закалявал тялото си за несгоди, той усети сега твърдостта на почвата и неудобството от този начин на седене. Изправи се и се обърна към гората, за да не се смущава от легналата в твърде съблазнителна поза каскадьорка. Джунглата върна вдъхновението му.

— Вижте, Еда, този прекрасен, девствен свят…

Тя послушно се надигна, защото високата трева й пречеше. Могъщата стена на джунглата бе потъмняла, сякаш за да скрие неведомите си тайни. Нещо мърмореше в глъбините й мрачни заклинания; нещо разклащаше храстите, далечни птичи крясъци реагираха истерично на нещо си. На небето бе се появил огромен разнобагрен облак. Електричеството във въздуха осезаемо се засилваше като пред буря.

— … Тук всичко е в своето прелестно начало, тук всичко е още чисто и нравствено, в една може би жестока за нашите понятия, но винаги разумна хармония. Не чувате ли песента й, тая могъща, но проста и несмутена още от така наречения хомо сапиенс мелодия? Ето, това тук е раят, Еда, истинският рай, от който човек се е самопрогонил, за да създаде на негово място… какво? Да, на всички вече ни е ясно какво сме загубили и какво сме погубили, но изход не можем да измислим. Няма да ни помогнат законите за защита на природата, защото няма вече какво да се опазва. Истинската природа ние окончателно сме унищожили и около себе си, а най-вече — в себе си. Не някакъв бог, самите ние сме се прокълнали да живеем в този неистов грях спрямо Вселената и тя няма да ни го прости. Но ето че ние с вас можем да прекъснем греха, да поправим стореното, да положим човешкия свят на нови начала, които да са в хармония с истинските закони на всемира. Ще потърсим тая проклета маймуна, от която е тръгнало цялото зло, и където я срещнем, ще я изтребваме. А на нейно място ще потеглят към бъдещето нашите деца и внуци, умни и нравствени, с едно ново отношение към природата и към себе си, защото ние с вас ще сме ги родили и възпитали. Едно ново човечество ще се роди тук от вас и от мен и то непременно ще върви по друг, по-добър път, защото стартът му ще е съвсем друг. Дори и по-красиво ще бъде то, защото неговата прамайка ще е хубава и умна жена, а не някаква си маймуна…

— За бащата пък да не говорим — вметна Еда. — Истински гений!

Той се обърна към нея, готов да се разсърди, но тя възторжено скокна на колене.

— Хей, Сам, вашата приказка ми харесва! Значи вие ми предлагате да стана дубльорка на Ева? О, това е лудо, лудо, лудо! — Пак така, без да се нуждае от опора в земята, тя се изхвърли и застана на сантиметри от него, сграбчи реверите на якето му. — Двама души сами на цялата планета, двама, които са се върнали съзнателно обратно в рая, новите Адам и Ева! Разкош! Къде е ябълката, къде е змията? Впрочем тука сигурно има змии колкото си щеш. Камера носите ли?

— Каква камера? — смути се той от близостта й.

— Камера! Ще стане луд филм!

Той горестно хвана раменете й.

— Еда, пак за бизнеса си мислите! Нали идваме тук да създадем нов морал? Повярвайте ми, не е приказка това, нито са бълнувания на някакъв умопобъркан! Ние ще го осъществим, принудени сме да го направим, защото и ние нямаме друг изход.

— И така да е. Трябва да се документира — замигаха очите й в нейния чаровен весел маниер. — Защо един ден хората пак да си блъскат главите откъде и как са произлезли?

Тя пусна реверите му и цялата се залепи за него, попотрепера, пошепна:

— Не се стеснявай да ме прегърнеш, мили. Стана ми студено. Сякаш изведнъж се усетих гола. Като Ева след познанието. О, това наистина е лудо!

И му поднесе устните си, а той така безпаметно потъна в тях, че не усети как тя, милвайки го, опипа джобовете му за оръжие. После му пошепна още по-нежно:

— Не бързай, Сам! Моля те, не бързай, още съм много объркана!

Защото той също вече трепереше — но не от спусналия се откъм облака хлад, а от нетърпението си да започне още сега създаването на новото човечество.

Тя го смъкна обратно в тревата, но не се отдели от него, а влюбено потърси закрилата на мишницата му.

— Почакай, смущават ме някои неща, мили. Сигурно не ги разбирам. Нали имаше някакъв закон за причина и следствие? Ако изтребим маймуните, значи ще изтребим и цялото човечество, така ли? Поемаш ли такава отговорност? Искаме да създадем един нравствен свят, а започваме с най-чудовищното…

— Объркваш нещата — разпали се той отново за идеята си. — Ние сме толкова назад във времето, че човечеството още не съществува. Ако избием маймуните, това не ще означава, че ще убием човечеството, че то ще загине. То просто няма да се е родило. В най-лошия случай, казвам ти го само за нагледност, защото и това не е точно така, в най-лошия случай убиваме ембрион, а амбрионът още не е човек, нали?