Първичен инстинкт

Ричард Осбърн Първичен инстинкт

Пролог

Приглушена музика долиташе от блестящия компакт плеър до прозореца на спалнята. Зад стъклата се развиделяваше бавно. Здрачът над Сан Франциско отстъпваше на ясната утрин, нещо необичайно за този прочут с мъглите си град.

На широкото месингово легло беше се изтегнал Джони Боз, мъж с пари, а също и с вкус, обаче не само добър — той ценеше изкуството, музиката и небрежния лукс, но и по-различни неща. Харесваха му наркотиците, обичаше да го връзват, падаше си и по сбъркани жени.

Жената, възседнала голите му гърди, беше много красива. Дълги руси коси обвиваха голите й рамене, изваяните й гърди се полюшваха като зрели плодове над лицето му и той ги ловеше с жадните си устни.

Жената сведе глава над устата му и го целуна алчно, езикът й се стрелна напред, той го засмука дълбоко. Тя изпъна ръцете му нагоре, издърпа изпод възглавницата бял копринен шал и омота китките му, а сетне ги завърза за месинговата рамка. Мъжът се задърпа, притворил сладострастно очи.

Тя се плъзна надолу, той нахлу в нея с едно-единствено дълбоко движение, бедрата й прилепнаха към хълбоците му. Той напираше, дълбаеше я, вклиняваше се в тялото й, поел цялата му влажна тежест.

Бяха отдадени изцяло на мига, повлечени от горещите вълни на наркотичната си страст. Тя се оттласкваше и връщаше, затворила очи, извила гръб, притиснала бедра към него, с настръхнали и твърди гърди.

Той усети дълбоко в себе си надигащия се оргазъм, отметна глава и откри бялата си шия, зинал в безмълвен стон, извъртял очи, загърчи се в сладостна болка, заби нокти в коприната, която стягаше ръцете му.

Беше дошъл нейният час. Сребристо сияние разцепи мрака, блесна стоманен шип, остър и смъртоносен. Дясната й ръка замахна бързо и неумолимо, острието прободе бледия му гръклян, бликна алена кръв. Той се замята диво между болката на бързата, мъчителна смърт и разтърсващата агония на оргазми.

Отново и отново ръката замахваше към шията и гърдите му, изпод острието пръскаше кръв. Кремавите постелки поаленяха. Той издъхна, вливайки тялото и душата си в нея.

Глава първа

Ярките червени и бели лъчи на полицейските коли, спрели пред номер 3500 на Пиърс стрийт в Пасифик Хайтс, пред облицованата с кафяв пясъчник къща на Джони Боз святкаха като сигнали на фар. Наоколо гъмжеше от полиция. Неколцина ранобудни минувачи — кучкарите, както ги наричат полицаите — наблюдаваха сцената. Ченгетата си вършеха работата с онова равнодушие, което идва от дългото познанство със смъртта.

По улицата се зададе цивилна кола, толкова цивилна — без хром, без украси, изобщо без нищо, — че можеше да бъде само полицейска. Тя спря сред бъркотията от коли и ченгета, от нея слязоха двама мъже и се загледаха в елегантната фасада на викторианската градска къща.

По-възрастният, Гюс Моран, кимна одобрително.

— Хубаво местенце за убийство — каза той.

— Убийствата в този град стават все по-стилни — измърмори другият. — Това ще се отрази добре на туризма.

Мъжете бяха пълна противоположност един на друг. Подобно на колата, която караше, Гюс Моран не можеше да бъде сбъркан с нищо друго освен със стандартно ченге от полицията на Сан Франциско. Очите му обаче издаваха, че поне преди две десетилетия е загубил всякакви илюзии. Той беше просто един уморен човек.

Колегата му, Ник Кърън, беше по-млад и по-труден за класифициране. Носеше добре ушит костюм, малко по-модерен, отколкото е обичайно за ченге, но цялата му външност имаше онова характерно излъчване, сурово-елегантната, хладна твърдост, едва доловимото високомерие и самоувереността на човек, който живее живота ден подир ден с пистолет под мишница. За разлика от изтощения си партньор Ник Кърън продължаваше играта. Правилата непрекъснато се меняха, а най-често важеше единствено правилото, че няма правила. Блатото ставаше все по-дълбоко, но Кърън все още се държеше. Той не се беше предал и не възнамеряваше да го прави — поне засега.

Двамата си проправиха път между ченгетата и влязоха в елегантната къща. Моран задуши като сетер и потърка носа си. Домът имаше особен мирис, беше се натъквал вече на него — не често, но такова нещо трудно се забравя, след като веднъж си го усетил.

— Пари — констатира той и огледа изисканата обстановка, изящните семпли мебели в стил арт деко, дълбоките килими, картините по стените. — Хубаво местенце! — повторих пак. — Та какъв беше този образ?

— Рокзвезда, Гюс. Джони Боз.

— Не съм го чувал.

Ник се подсмихна. Обратното би го изненадало безкрайно — музикалният вкус на Моран, доколкото изобщо съществуваше, признаваше само автентично тексаско кънтри.

— Това беше много след твоето време. Рокендрол, Гюс. Средата на шейсетте — нали помниш хипитата, лятото на любовта… Тогава сигурно вече си бил в униформа и си решавал трудни случаи.

— Щастливо време беше — обади се Моран.

Боз тогава живееше на бързи обороти. Направи пет или шест хита. После стана тежък — твърде преуспял за рокендрол. Има клуб долу в града, във Филмор. — Ник погледна картината на Пикасо в дневната. — А иначе си живее тук.