Гюс сбърчи чело.
— Мислех, че е рокаджия?
— Бивш — уточни Уокър.
— В Сан Франциско рокендролът е изкуство, Гюс — просвети го Ник.
— Мистър Боз беше образцов гражданин и много уважаван рокпевец — рече Талкът сериозно. — Това се отнасяше и за клуба на Боз, долу във Филмор. Някога Филмор беше сцена на автентичния джаз и рокендрола. После го превърнаха в модерен район с прескъпи ресторанти и шикозни бутици.
Всички ченгета в стаята си помислиха, че трупът на леглото никак не прилича на образцов и уважаван американец.
— А това какво е? — взря се Гюс в купчинката бял прах върху огледалната повърхност на нощното шкафче.
— Господи — ахна Кърън, — на пръв поглед прилича на образцов и много уважаван кокаин. Искам да кажа, така поне изглежда… Възможно е да се лъжа…
Талкът нямаше намерение да се оставя да го подиграват. Следващите думи прозвучаха спокойно, но студът в гласа му беше недвусмислен.
— Чуйте ме добре, Кърън. Около този случай ще се вдигне много шум. Не искам никакви грешки.
„Грешка“ на езика на Талкът означаваше не друго, а гаф, който може да застраши политически департамента и кариерата на неговия шеф.
— Запомни ли, Гюс — каза Кърън. — Никакви грешки!
— Ще направим всичко, което е по силите ни заяви Моран. — Повече не би могло да се иска от един човек, нали?
— Правилно. И така, коя е приятелката?
— Катерин Трамел, Дивисадеро 2235.
— Още едно хубаво местенце — забеляза Моран. — Още едно много приятно пътуване. Малкият Багдад, нали така! Опа, пардон, забравих…
— Хайде, Гюс — махна му Кърън и тръгна пред него към вратата.
По стълбите, където не можеха да ги чуят, Гюс Моран рече:
— Талкът влиза в играта много рано. Обикновено се намесва едва след осемнайсетата точка.
— Да — съгласи се Кърън. — Джони Боз и кметът трябва да са били много гъсти.
— Ник!
Те се обърнаха и видяха горе лейтенант Уокър.
— Какво има, Фил? — попита Кърън. — Май трябваше да попитаме дали ни е позволено да се оттеглим? Или нещо друго? Да излезем на заден ход, може би?
— Имаш час в три следобед. Опитай се да го спазиш!
— Извини ме, ако бъркам нещо, Фил, но не получихме ли току-що едно убийство? Кое е по-добре — да разследвам случая или да се оставя на онази проклета психарка?
— Погрижи се и за двете. И още нещо — престани с тези стойки.
— Значи последно за кои две?
— Ако искаш да си запазиш службата, Ник, иди на срещата с психиатъра. Разбра ли?
— Окей, окей! Ще отида.
— Сега вече съм по-добре — заяви Фил Уокър. — Дано и ти да се почувстваш така.
— Мили боже! — обади се Гюс. — Ти наистина имаш талант, Ник. Ти си същински слънчев лъч.
— Прав си, каубой. А сега нека огреем и Дивисадеро.
Глава втора
Ако пропътувате открай докрай някой от дългите булеварди на Сан Франциско, проточили се на север и на юг, ще минете през почти всички стъпала на социалната йерархия, през целия спектър от страшната нищета до свръхбогатите. Никъде това не се усеща така драстично както на Дивисадеро. В единия край, откъм морето, бродят скитници, пияници и наркомани. На хълмовете от другата страна живеят милионерите на Сан Франциско.
Номер 2235 пасваше идеално в своето обкръжение, по-скоро дворец, отколкото градска къща, със същия мирис на пари, който притежаваше и домът на покойния Джони Боз.
Никой от двамата полицаи не се учуди, че на вратата ги посрещна прислужница, нямаше да се изненадат и ако ги бе отпратила към задния вход, оня за доставчици и прислуга. Жената беше чикана, нелегална имигрантка по всяка вероятност и явно разпознаваше представителите на закона от пръв поглед. Във всеки случай не изглеждаше много зарадвана.
Те показаха значките си.
— Аз съм детектив Кърън, това е детектив Моран. От полицията на Сан Франциско.
Сега вече по лицето й се изписа страх.
— Полиция — успокои я Моран. — Не сме от „ла мигра“.
Тя продължи да ги гледа подозрително, по все пак се отмести от вратата.
— Добре. Моля, влезте. — Поведе ги към вътрешността на къщата и ги остави в хола.
Холът беше величествено, елегантно помещение с големи сводести прозорци, които гледаха на изток към лазурната синева на залива. Кърън и Моран се огледаха впечатлени. Убийствата обикновено не ги водеха в такива шикозни местенца.
Над камината висеше картина. Гюс Моран я разгледа с физиономия на познавач.
— Колко мило — обади се той. — Боз си имаше Пикасо и тази Трамел си има. Неговият Пикасо, нейният Пикасо…
— Не съм и предполагал, че си чувал за Пикасо, Гюс. И че би могъл да го разпознаеш.
— Нищо работа — усмихна се Моран. — Трябва само да знаеш какво да търсиш. Като например някой едър подпис. Виждаш ли долу в ъгъла? Пикасо. Съвсем четливо. Стопроцентово доказателство!
— Нейният Пикасо е по-голям от неговия Пикасо — констатира Ник.
— Казват, че големината няма значение — обади се зад тях женски глас.
Моран и Кърън се обърнаха. По стълбите слизаше красива блондинка с големи и ясни сини очи. Скулите й биха изпълнили с яростна завист всеки фотомодел. Носеше на голо черна жилетка без ръкави със златна бродерия, стегнати черни джинси и черни каубойски ботуши. Изглеждаше точно като оня тип жени, по които си падат рокзвездите.