Първичен инстинкт

Тя затвори очи, сякаш си представяше кървавия край на Джони Боз, после се усмихна — странна, жестока, самодоволна усмивка. Гюс потръпна, погледна приятеля си и вдигна вежди: внимание.

Ник не обърна внимание на безмълвното предупреждение на партньора си.

— Отдавна ли сте гаджета?

— Аз не му бях гадже. Само се чуках с него.

Сега имаше вид на малко момиче, което говори неприлични думи, за да шокира възрастните.

— Вие какво, да не сте от професията?

Най-сетне тя обърна лице към него със същата тънка усмивка на пълните устни.

— Не. Аз съм аматьорка.

— И откога правите секс с него?

Тя повдигна леко рамене.

— От година… може би година и половина.

— Бяхте ли с него миналата нощ?

— Да.

— Заедно ли си тръгнахте от клуба?

— Да.

— И отидохте у тях?

— Не.

— Но сте го видели.

— Нали току-що ви казах.

— Къде? Кога?

Катерин Трамел въздъхна, сякаш въпросите на Ник бяха твърде банални, за да си струват отговора.

— Пийнахме в клуба. После излязохме заедно. Аз се прибрах. Той си отиде у дома. — Тя вдигна рамене, което явно трябваше да означава: край на представлението.

— Имаше ли някой при вас миналата нощ?

— Не. Нямах настроение за това снощи.

Ник отдавна вече беше решил, че мис Катерин Трамел изобщо не го вълнува. По-важно от собственото му мнение за Джони Боз и за интереса на шефовете към него беше, че един човек е убит жестоко. А Катерин Трамел се държеше така, сякаш някой е нарушил етикета и нищо повече.

— Нека ви попитам нещо, мис Трамел. Съжалявате ли за смъртта му?

Катерин го погледна, тъмносините й очи отново се плъзнаха по лицето му, този път като някоя от вълните долу на брега.

— Да. Приятно ми беше да се чукам с него.

Сетне отново загледа океана.

— И този тип, този Бо… — започна Гюс.

Тя го прекъсна безцеремонно, с вдигната ръка, като полицай, който спира движението.

— Аз наистина не съм в настроение да говоря за това.

Гюс не се разгневяваше лесно, но държанието на Катерин Трамел започна да го дразни.

— Чуйте, мис, бихме могли да свършим това и в града, щом не искате иначе.

Тя отвърна невъзмутимо:

— Добре, кажете ми правата и ме арестувайте. Тогава ще дойда с вас в града.

Не беше предизвикателство, а равнодушно съобщение. Ник имаше чувството, че по някакъв тайнствен начин Катерин Трамел би се изплъзнала, ако се опитат да я задържат.

— Мис Трамел…

— Или ме арестувайте, както се полага, или…

— Или? — възмути се Гюс. — Какво или?

— Или — продължи Катерин — се измитайте! — Обърна отново към тях синия си поглед и прибави спокойно: — Моля!

Сред полицаите в Сан Франциско имаше такива, които смятаха, че Кърън и Моран са склонни да действат твърде припряно, да реагират твърде пресилено в някои ситуации и да вършат глупости. Но дори и те не биха си позволили да арестуват Катерин Трамел. Нямаха нищо, нито доказателства, нито улики, нито сериозни подозрения. Нямаха и най-смътна идея, такава загадка беше за тях тази жена. Ето защо последваха съвета й. Изметоха се.

Бяха намалили разстоянието до града с петнадесетина мили, когато най-сетне Гюс проговори:

— Мило девойче, няма що!

Глава трета

Ник положи всички усилия да бъде точен за часа си при психиатъра. Гюс пришпори цивилното полицейско возило с пълна газ по шосе номер 101, профуча като подивял по Голдън Гейт Бридж, проклинайки шофьорите, задръстили моста при Марни, и стеснението на пътя при Пресидио. Обаче разстоянието от Стинсън Бийч до полицейското управление не е малко и часовникът показваше три и петнадесет, когато Ник блъсна вратата на Бет Гарнър, щатен психиатър на департамента.

— Съжалявам, Бет! — каза той, нахлувайки в кабинета й. — Задържаха ме. Наложи се да ходим чак до Стинсън.

Кърън изглежда се притесняваше от закъснението си много повече от самата лекарка. Бет Гарнър беше привлекателна млада жена на около трийсет години и едва от две години в професията. Ник Кърън бе неин стар приятел — пациент и за кратко време любовник. Да поддържа връзка с полицейски детектив, при това картотекиран в собствения й кабинет, противоречеше на правилата на департамента и на професионалната етика, но Кърън имаше почти магнетично излъчване, ореола на истински полицай, онзи особен чар, който бе привлякъл Бет в полицията.

Тя му се зарадва от сърце.

— Как си, Ник?

Кърън познаваше достатъчно психиатрите, за да заподозре, че подобен въпрос не е подхвърлен между другото.

— Това е клопка, Бет. Съвсем добре съм.

— Добре?

— Хайде, Бет, знаеш, че съм добре. Докога, по дяволите, ще ме подлагаш на тези мъчения?

— Това решава Вътрешният отдел — отвърна тя спокойно.