Първичен инстинкт

Влязоха в сградата и се заизкачваха по тъмното мръсно стълбище към третия етаж. Катерин вървеше напред и му говореше през рамо.

— Ами уча се. Уча всичко за теб. Съвсем скоро ще те познавам по-добре от всичките ти приятели. По-добре от самия теб.

— Казах, че Гюс е единственият ми приятел и ме познава по-добре, отколкото му се ще, обзалагам се в това. А ти не бъди толкова уверена в аналитичните си способности. Никога няма да ме разгадаеш напълно.

— Така ли мислиш? Защо не?

Спряха пред очуканата врата на жилището му и той затърси ключа в джобовете си.

— Никога няма да ме разгадаеш, понеже съм напълно…

Катерин произнесе следващата дума заедно с него:

— … непредсказуем.

Ник се опита да не гледа мрачно, а Катерин да не се разсмее на предсказуемостта му. Той отключи и я покани вътре.

Минута, две тя постоя мълчаливо в средата на големия, скосен в ъглите хол, огледа голите стени, малкото мебели, липсата на всякаква лична нотка, която прави от едно помещение истински дом.

— Доста неприветливо е тук — каза тя най-сетне.

— Ами аз също не съм приветлив човек — отвърна той рязко.

— Знам. Стаята твърде ясно отразява личността ти. Мислех, че ще се опиташ да я скриеш.

— Не искам да заблуждавам никого — извика Ник от малката кухненска ниша до входната врата. Той се появи под свода с неразпечатана бутилка „Джак Даниелс“ в ръка.

— „Джак Даниелс“ става ли? Трябва да става, защото нямам друго.

— Чудесно.

— Лед?

От камерата на хладилника той извади леден блок и го хвърли в мивката. После изрови от едно чекмедже шило за лед, съвсем като онова, с което бяха видели сметката на Джони Боз.

Катерин го погледна с вдигнати вежди.

— Очаквах те! — вдигна той шилото като трофей. — Направо от универсалния магазин. За долар и шейсет и пет.

Беше предизвикателство и тя го прие. Взе шилото и го претегли с ръка като експерт. Сетне прибави хладно.

— Дай на мен. Харесва ти да гледаш, нали?

Без да изчака отговора му, тя се обърна и започна да разбива леда. Ник се облегна на стената на тясната си кухня, запали цигара, вдишвайки дълбоко, сякаш може да е за последен път.

— Казах ти, че пак ще започнеш да пушиш. — Той усети усмивката й. Ледени парчета летяха на всички страни. — Може ли една и за мен?

Ник сложи между устните й своята цигара, за себе си запали нова.

— Благодаря — прошепна тя. Обърна се отново към леда и заби шилото в него.

Ник извади две чаши от шкафа, сложи ги до нея, после се зае с бутилката.

— Колко плати на Нилсен за документите ми?

Катерин не го погледна.

— Това не беше ли полицая, когото пречука снощи, Стрелецо? — тя сипа по шепа ледени парчета във всяка чаша; взе шишето от ръката му и наля махагоновата течност върху тях.

— Мога ли да те помоля да не ме наричаш Стрелец?

— Как тогава да те наричам? — Тя помисли за миг, после сама си отговори. — Може ли Ники? Така харесва ли ти?

Ник Кърън отмести поглед встрани.

— Жена ми ме наричаше така.

Тя се усмихна знаещо.

— Знам, но ми харесва, Ники. — Произнесе името така, сякаш го изпробва на вкус и приучва езика си към тези звуци. После му подаде чашата. — Наздраве. Моите приятели ме наричат Катерин.

— А как те наричат адвокатите ти?

— Мис Трамел. А по-младите мисис Трамел.

— А Мани Васкес как те наричаше?

— Кучко, най-вече. Но ме обичаше.

За секунда в очите й се мярна следа от болка, но изчезна бързо.

— Нямаш ли кокаин? Обичам кокаин с „Джак Даниелс“.

— Кокаин ли? А кока-кола? В хладилника има пепси.

Катерин Трамел се усмихна и поклати леко глава.

— Обаче не е същото, нали?

— Искаш да кажеш, че не е истинското нещо. — Той се приближи до нея, телата им почти се докоснаха. Можеше да помирише парфюма й, усети дъха й върху лицето си. — Накъде отиваме, а? — попита спокойно. — Какво искаш от мен?

Лицата им сега бяха съвсем близо едно до друго. Тя вдигна поглед с полуотворени устни.

— Кажи: Какво искаш от мен, Катерин?

— Какво, по дяволите, искаш от мен, Катерин? — той се наведе да я целуне, но тя му се изплъзна.

— Виж, донесох ти нещо — каза приветливо, бръкна в чантата си и извади една книга. „Първият път“ от Катерин Улф.

Ник се взря в корицата.

— Благодаря. За какво е?

— За едно момче, което убива своите родители.

— Нима? И как?

— Те имат самолет. Самолетът експлодира. Той прави така, че да изглежда нещастен случай. Заблуждава всички и най-вече полицията, но сам знае. Това е неговата малка тайна.

Ник я изгледа бързо.

— И защо го прави?

— За да види дали ще мине номерът — обясни тя простичко. — Това е игра.

— Кога си я написала?

— Питаш ме дали съм я написала, преди да загинат родителите ми?

— Точно това имам предвид.

Тя разтърси златните си коси и остави чашата.

— Не, написах я години по-късно.

Почти не беше пила. Неговата чаша беше полупразна.

— Тръгваш ли си вече? Толкова бързо?

— Имам работа, Ники — усмихна му се тя. — Нали няма да престанеш да ме следиш само защото си в отпуск?

— В никакъв случай.

— Добре. Щеше да ми липсваш. — Тя тръгна към вратата. — Естествено, не бих искала да имаш неприятности.

— Ще рискувам — заяви той.

— Искам обаче да знам защо поемаш този риск. Ник й отвори вратата и тя заслиза по стълбите. Той се наведе над перилата и я погледна.