Първичен инстинкт

Същата нощ, сам в леглото, Ник си четеше домашното — „Любовта ранява“ от Катерин Улф. Той вече беше погледнал задната корица. Имаше снимка на авторката и само два реда за нея: Катерин Улф живее в Северна Калифорния, където работи над третия си роман. Беше вече след полунощ, когато внезапно Ник захвърли книгата, грабна телефона и набра бързо номера на Гюс.

Преди Гюс да успее да се възмути заради късния час, Ник каза с гробовен глас:

— Страница 67, Гюс! Знаеш ли как го е довършила? С шило за лед, в леглото, ръцете му били завързани с бял копринен шал!

Отвърна му изумено мълчание.

Глава четвърта

Всеки от влезлите в кабинета на Уокър на следващата сутрин носеше „Любовта ранява“ от Катерин Улф. Ник беше дочел книгата през нощта, но нямаше категорично мнение за нея. Той не разбираше много от литература и рядко четеше нещо извън полицейските доклади и „Сан Франциско Хроникъл“, но усети силата на стила и бруталната прецизност в сцената на убийството. Четейки, той няколко пъти се върна към страницата с авторските права. Черно на бяло, там стоеше неоспоримият факт, че книгата действително се е появила година и половина преди смъртта на Джони Боз. Животът или по-скоро смъртта бе имитирала изкуството.

Цялата компания, включително и Талкът, се събра отново в залата за съвещания. Освен това присъстваха Бет Гарнър и един възрастен мъж, доктор Ламот. Той не беше от полицията и ченгетата му хвърлиха подозрителни погледи, както биха направили с всеки цивилен.

Бет Гарнър го представи:

— Доктор Ламот преподава патология на психопатичното поведение в Станфорд. Считам, че ще е от полза, ако департаментът се обърне към него за съвет по този случай, тъй като той наистина не е от моята област.

— Доктор Ламот — започна Талкът, сякаш бързаше веднага да изрази съмнение в експерта, бихте ли позволили да ви задам един въпрос?

— Затова съм тук, капитане.

— Имате ли някакъв практически опит в служба на закона?

Всяко ченге в помещението в този момент си мислеше: „Ти пък сякаш имаш!“ Уокър ги изгледа един по един с надежда, че никой няма да го каже.

— Член съм на комисията по психология към Министерството на правосъдието — отвърна Ламот.

— А — облегна се назад Талкът. — Много добре.

Едно на нула за смахнатия, помисли си Ник.

Уокър взе думата:

— Доктор Гарнър вече ви е запознала със случая. За нас ще бъде много интересно да чуем вашето мнение.

— Случаят наистина е елементарен — започна Ламот, сякаш говори пред група напреднали студенти. — Трябва да се разгледат две възможности. Първо: личността, която е написала тази книга, е извършила убийството, следвайки педантично описания в нея ритуал.

— Как би могло това да се свърже със социалното положение, състоянието, авторитета и възпитанието на авторката? — попита Талкът.

Ламот се усмихна.

— Лудостта не признава класовите граници, капитане.

— А втората възможност, докторе? — осведоми се Уокър.

— Също много проста. И независима от класовата принадлежност. Някой е бил дълбоко впечатлен от четивото и е решил да извърши описаните действия. Това може би е породено от инстинктивно или несъзнателно желание да се навреди на авторката.

— А жертвата? Мъртвият? — попита Моран.

Той не е бил нищо повече от средство към целта. Ако истинската жертва е авторката на книгата, то убиецът е извършил престъплението, за да бъде уличена тя. И за да я изложи на общественото неодобрение, вероятно.

— А ако е била самата тя? — Ник гледаше недоверчиво психолога. — Ами ако самата авторка е изиграла книгата си?

Въпросът явно не изненада доктор Ламот.

— Във всеки случай имаме работа със силно нарушена личност. Трудно е да се класифицират психопатичните отклонения според степента на злото, но едно „копирано“ убийство, казано на ярост език, е малко по-обяснимо.

— А авторката? — настоя Ник. — Какво, ако го е сторила тя?

Ламот продължи спокойно.

— В този случай е налице много болен и жесток мозък. Тази книга е била написана месеци, дори година преди публикуването. Престъплението на хартия предхожда много самото извършване.

— Е, добре, щом престъплението е извършено на хартия — рече Ник, — защо тогава си прави труда да го осъществи и на живо?

— В нормалния случай първото би било достатъчно. Повече от достатъчно. Фантазията — дори когато се осъществява на хартия и се публикува — фактически е задоволена. В нормалния случай. Обаче тук няма нищо нормално. Нито престъплението, нито подражателния му аспект…

— И аз бих казал така — отбеляза Андрюс.

— Ако приемем, че писателката е извършила престъплението, то тогава тя го е планирала много месеци. Това индикира психоманиакално поведение не само що се отнася до самото убийство, но и предвид приложения защитен механизъм…

Изглежда само Бет Гарнър разбра нещо. Останалите пет ченгета гледаха слисано известния учен. Гюс Моран обаче не обичаше да го правят на глупак.

— Понякога трудно схващам, докторе — обади се той усмихнат. — Та, какво казахте току-що?

— Тя е планирала книгата си като алиби — обясни Бет Гарнър. — Точна ли съм, доктор Ламот.

— Абсолютно — отвърна Ламот.