Първичен страх

— Ох, ти си много хладна, докторе — каза той с равния си, остър тон. — Ти си една хладна лейди. Но аз вече знаех това. Аз съм Рой.

— Рой?

— Да.

— Рой чий?

— Просто Рой. Преструвах се, че живея в Дома на Спасението. — Той се засмя презрително. — Какъв симулант, а?

— Често ли се появяваш, Рой?

Той я погледна подозрително.

— Зависи. Колко често е често?

— Веднъж на ден, веднъж на месец.

— Появявам се, когато ми се прииска — каза той с подигравателна усмивка.

— Значи изборът е твой?

— Точно така. — Той стана и закрачи из стаята. Вървеше наперено, с един вид арогантно накуцване в походката си, което беше виждала в уличните грубияни.

— Защо не се появи преди? — попита тя. Все още стоеше опряна на стената. Той обърна стола й обратно, седна с ръце върху облегалката, едната китка обхвана другата.

— Не беше дошло времето да се срещна с теб. Вие двамата се превръщахте в такива любящи приятели…

— И това те тревожи?

— Понякога се появявам за минута-две, казвам нещо само за да му докарам неприятности. Винаги е неприятно изненадан и дори не знае защо. — Той се изкикоти.

— Можеш ли да ми дадеш пример?

— Какво ще кажеш за първия път? Шекълс — знаеш за Шекълс, чух го да ти разказва за този чудак: Шекълс му казва как ще иде в ада и Сани стои там, трепери в обувките си, уплашен до смърт, и аз се измъквам и казвам: „Ако имаш пенис между краката си, а не червей, веднага ще легнеш там с мен.“ И се скривам и Шекълс става като маймунски задник, а Сани хуква като заек с лисица зад опашката си. Все си мислех, че някой път, по дяволите, той може би ще се държи като истински мъж. Да, няма що.

— Ти го наричаш Сани?

— Да. Познавах това момче във втори клас — истински пъзльо — името му беше Сани Бекстър. Ето на кой ми напомня Аарон: на пъзльото… Сани… Бекстър. — Той правеше паузи между думите, за да наблегне на тях.

— Откога живееш с Аарон?

— Защо?

— Просто съм любопитна.

Преструва ли се, чудеше се тя. Беше ли той психопат, който беше измислил другата личност, за да прикрие склонната си към убийство психика? Тя беше видяла няколко пациенти да се опитват да имитират многочислена индивидуалност, но никога не бяха много убедителни. Рой беше убедителен. Ако се преструваше, тя беше сигурна, че това щеше да проличи при терапевтичните сеанси. Моли вярваше, че е невъзможно да имитираш това състояние дълго. Трябваше да продължи играта, да го остави да напредва и да изучи всичко, което правеше езика на движенията му, тона на гласа му, начина му на мислене.

В едно нещо беше сигурна сега — или Аарон имаше раздвоена психика, или беше дяволски психясал. Времето щеше да покаже кое е вярно.

— Опитваш се да ме хванеш? — рязко каза Рой. — Знам всичко за теб, лейди. Можеш да го излъжеш, но не можеш да излъжеш мен. Ти вече си проправяш път там вътре.

— Не. Опитвам се да го опозная. И теб, Рой.

— Без глупости. Защо? Защо искаш да опознаеш мен?

— Понеже ти искаш да ме опознаеш. Нали затова се яви?

— Е, тук ме хвана. — Той се усмихна отново — една студена, дръзка усмивка, която не бе нито шеговита, нито искрена. — Ти вече знаеш отговора. Познавам го през целия му живот.

Той изобщо не сваляше очите си от нея и бавно огъваше пръстите на свободната си ръка, докато говореше.

— Но той не знае за теб, така ли?

Усмивката изчезна, заменена от опасение и недоверие.

— Не — нагло каза той. — Това е нашата малка тайна. Между теб и мен.

— Били сте заедно деветнайсет години?

Той кимна.

— Но аз съм на двайсет и осем.

— О?! Къде беше, преди да срещнеш Аарон?

Той се захили и леко се наведе напред към облегалката, гласът му стана по-нисък от обикновеното.

— Загрявах — каза той. — Не се появих, докато не стана на осем години.

— Защо?

Той вдигна рамене.

— Не му бях необходим дотогава. После дълго време не ме пускаше да се появя.

— Мислех, че ти контролираш нещата.

Той завъртя очи и поклати глава.

— Господи! Не в началото, докторе. Отне ми време.

— Защо не ти харесва Аарон?

— Никога няма смелостта да направи нещо. О, той много иска да го направи, но накрая аз съм този, който върши мръсната работа, докато той бяга и се крие.

— Крие?

— Стои в ъгъла с лице към стената. Не иска да гледа. Прави се на по-голям светец от папата — каза той злобно. Очите му се присвиха. — Но той е този, който трябва да се измъкне. Той е този, който изпитва цялото удоволствие. Така че той също е и този, когото гони полицията. Обвиняваш ли ме за това?

— Не, не те обвинявам.

— Давай, поласкай ме — самодоволно се усмихна той. — Харесва ми.

— Къде е Аарон сега?

— Ах, крие се — каза той, като махна с отвращение.

— Ами ако поиска да се появи отново?

— Ще трябва да се бори за това — каза той и устните му се отдръпнаха назад в презрение. — Онази нощ с епископа и всичко това? Изчаках, докато отидем в кухнята, преди да го пусна да се появи…

Смях.

— Ще ти кажа, той не знаеше какво, по дяволите, да прави. Стои там, покрит с кръв… по ръцете…

Той загърчи пръсти пред очите си.

— …лицето…

Спря, вдигна ръка пред лицето си и я загледа, сякаш като Макбет действително виждаше това брутално острие и дръжката в ръката си.