Първичен страх

— …ножът в ръката му… обувките до вратата. — Той се наведе напред и тихо прошепна: — Прошепнах в ухо то му „Излизай, излизай, където и да си…“

Смях.

— Глупости. Той се появява и си умира от страх, слага си обувките и побягва. После знаеш, ченгетата отварят изповедалнята и той им казва, че не го е направил! За Бога, та той дори не знаеше за какво говори.

Той скочи и започна да обикаля стаята от едната страна до другата. Но изобщо не сваляше очи от Моли.

— Той вика: „Не съм го направил!“ и дори не знае какво е това, което не е направил. Разбирате ли какво искам да кажа, докторе? Монахиня с една миля покривало, ето това е нашият глупав малък Аарон.

— Тогава ти си планирал убийството на епископа?

— Кой казва, че аз съм убил епископа?

— Тогава кой?

— Никой.

— Никой?

— Никой не го е убил. Той беше екзекутиран.

— Екзекутиран?

— Не разбираш ли? Той свали маската.

— Маската?

— Износи я. — Устните му се извиха в полусмях, полусарказъм, очите му се присвиха, гласът му стана по-заплашителен. — Нека ти кажа нещо, сестро, знам всичко, което той знае. Винаги съм го знаел. Имам по-добра памет от неговата. Сани не може да запомни и копче без мен.

— Кой свали маската?

— Негово проклето преосвещенство, кой друг? — изръмжа той. — Няма да повярваш, ако ти кажа. — Въздъхна и погледна в тавана. — Прекалено много говоря.

— Не, не говориш много. Разкажи ми за епископа?

— Хайде, това е историята на Сани. Сани казва — издигна гласа си във фалцет: — „Той е дявол, той е лош. Той трябва да бъде изкоренен.“ Ето начина, по който говори. Изко… по дяволите …ренен. Глупости, той беше мръсен старик. Светът трябваше да узнае, че той е един мръсен старик.

— Ти ли сложи цифрите там, върху задната част на главата му?

Той се усмихна.

— B32. 156. Нали?

— Точно така.

— Вие ще го проумеете, докторе. Имате ключа.

— Ключ?

Той отхвърли глава назад и силно се разсмя.

— В касетката е. — Погледна надолу към нея, сви вежди и се разсмя отново.

Тя реши да рискува, въпреки че не знаеше каква ще бъде реакцията му.

— Искаш да кажеш касетката с момчетата от олтара? — каза Моли, опитвайки се да прозвучи небрежно.

Той остро поклати глава, сякаш му бяха залепили плесница. Очевидно беше изумен и се взираше в нея. Очите му искряха от недоверие и гняв, почти трескаво обиколиха стаята, преди отново да се спрат върху нея.

— Ти знаеш за това? — каза той, като погледна изкосо.

— Да.

— Кой ти каза?

— Намерихме касетката.

— Господи! — изруга той със злобен шепот. — Казах му, вземи проклетата касетка! Но вратата към килера беше заключена, така че трябваше да бягаме. Господи! Той нищо не може да направи както трябва.

— Разкажи ми за онази нощ, Рой.

— Никога не може да го направи. Никога не го е правил.

— Рой? Разкажи ми за вечерта, в която беше екзекутиран епископът.

— Но както винаги Сани ме остави аз да го планирам и извърша, нали? Той стои в ъгъла и се измъква и после оплесква нещата. Сега и двамата сме затънали до гуша.

— Наистина ли мислеше, че ще се измъкнете?

Той отново започна да обикаля между стените на стаята, като клатеше глава.

— Ние щяхме да се измъкнем, ако не беше тази проклета кола с ченгетата на алеята. Ще повярваш ли, една минута по-рано, една минута по-късно… — Вените се издуха върху челото му и той започна да се поти. — Не може да направи нищо както трябва! Нищо! Никога, никога! — Той удари с ръка по стената.

— Рой!

Той се завъртя към нея.

— Остави ме на мира.

Моли го изпускаше и в отчаяние търсеше някакъв метод за общуване с него отново — ако всъщност Рой беше истински.

— Рой, да предположим, че искам да говоря с теб и Аарон е навън. Как да направя това? Как да говоря с теб?

— Сама ще намериш начина, доктор кучка. Откъде знаеш, че аз искам да говоря с теб? Ти си негова приятелка, не моя. Познавам те, лейди, ти ще му кажеш за мен.

— Аз съм също и твоя приятелка, Рой…

— Ще провалиш всичко, нали! — Той стоеше с гръб към срещу стената и удряше с разтворените си длани по нея. — Дяволите да го вземат, не трябваше да бъда толкова глупав.

— Какво да проваля, Рой?

— Всичко! — Главата му клюмаше и изглежда се задъхваше. Сложи ръце косо върху стената, сякаш я подпираше. Постоя така цяла минута, преди отново да я погледне.

— Губи ми се време — страхливо каза Аарон. Чертите му се бяха смекчили и очите му бяха по-скоро уплашени, отколкото гневни. Сякаш се беше сгромолясал душевно и физически.

— Имаше малък пристъп на пориомания — спокойно каза Моли. — Не продължи дълго.

— Колко дълго?

— Пет или шест минути.

— Лежах на онова легло. После изведнъж съм тук. Какво правех? — Той рязко вдигна поглед. — Нали не съм ви сторил нищо лошо, мис Моли?

— Не. Беше нещо като дрямка.

— Защо мислите ми се случва това?

— Още не знам — каза Моли. — Да се надяваме, че ще разберем. — Тя осъзна, че диша тежко. — Аарон, познаваш ли някого на име Рой?

— Рой чий?

— Просто Рой.

— Живял ли е в Дома на Спасението? Затова ли не знаеш фамилното му име?

— Не съм сигурна. Това е просто едно име, което се появи.

— Е, ако се сетя за някого, ще ви кажа, мис Моли.

— Нека свършим за тази сутрин, Джон — каза тя. — Може би ще поговорим отново, след като обядваме.

— Джон?