Първичен страх

— Какво?

— Нарекохте ме Джон. — Той се засмя.

— Мисля си за яденето — каза тя. — Дръж триножника, докато сваля тази камера.

Първия човек, когото тя изобщо беше виждала с раздвоена психика, беше Джон Некърсън. Тя учеше в по-горен курс в колежа и изучаваше анормална психология в щатския институт. Некърсън. Банков миниджър. Възраст четирийсет и пет. Маниакална депресия. Два опита за самоубийство. Настанен в лечебно заведение, след като взел трийсет и две хиляди долара от чекмеджето на касиера една сутрин пред погледа на трима служители, излязъл от банката, тръгнал по улицата и платил трийсет и две хиляди долара на ръка за нов кадилак.

Един следобед Джон Некърсън изведнъж се беше променил пред очите на целия клас. Всичко се бе променило: поведението му, вида му, гласа му. Изведнъж Джон Некърсън беше станал петгодишно момиченце! Тя ги молеше да не пускат баща й до нея. Сексуално обиден от собствения си баща, Некърсън беше измислил момичето, за да поеме вината си и насилието и да се отърве от това, което усещаше като позорно петно на хомосексуалност. Тя беше виждала много случаи на раздвоена психика след това.

Беше започнала да отвинтва видеокамерата, когато един глас проговори отново. Тя подскочи. Той беше на инчове от нея и гледаше напрегнато в очите й.

— Искаш да чуеш за това, нали? — прошепна Рой.

Той посегна и поглади бузата й. Тя не мръдна. Гледаше към него.

— Басирам се, че знам какво искаш. Искаш да скоча върху теб направо тук на пода и да те скъсам от чукане, нали? По дяволите, знам ви жените — искате го, но само говорите, говорите, говорите.

Той отново се придвижи по-близо и за миг се усмихна с широката си замръзнала усмивка. Когато проговори, се чу само шепот и тя трябваше да се напрегне, за да го чуе.

— Ти би искала да говоря, говоря, говоря, нали? Може би следващия път, докторе, а? Може би следващия път ще ти кажа това, което искаш да чуеш. За Негово Високопреосвещенство?

— Ти си истински досадник, нали, Рой?

— Би трябвало да го знаеш.

— Мисля, че се преструваш.

Ръката му се изстреля, преди тя да успее да се дръпне, и пръстите му отново се обвиха около врата й. Устните му се отдръпнаха и откриха зъбите.

— Мога да те убия направо сега — каза той и гласът му трепереше. — Живееш втори живот, докторе.

Той я пусна и насочи показалеца си в нея.

— Не ми излизай с тези номера, за да ме измамиш по някакъв начин. Слушай, лейди, ако искам да ти кажа нещо, аз ще реша кога.

— Съжалявам — каза задъхано тя.

— Малко те боля този път, нали? А?

— Да.

— Ще запомниш това. Ако искаш да се погаждаш с мен, трябва да внимаваш за главата си.

— Трябва да спрем сега. Защо не се появиш отново…

— Опитваш се да се отървеш от мен?

— Ти ми причини болка — каза тя строго. — Нямам ти доверие.

— На него му имаш доверие, а на мен не?

— Той никога не ми е причинявал болка. Никога не е искал да ми причини болка. Рой, всичко това е твое дело.

— Окей… окей. — Той се усмихна към камерата. — Следващия път ще бъда добро момче… доктор Камера.

24.

Три часът сутринта.

Къщата на Вейл беше тъмна, с изключение на една-единствена светлина, която светеше в офиса му на първия етаж. Всеки, който би преминал покрай това място в този безбожен час, би могъл да го види през наполовина разтворените пердета да обикаля стаята и да спира от време на време й да посочва пръст към въображаемо жури, както хлапето Вейл държеше реч на представление по желание на приятелите си. Жълти правни документи, покрити с надраскани на ръка бележки, отворени юридически книги, медицински списания, изрезки от вестници, всичко това беше разхвърляно върху бюрото му. От време на време спираше, отиваше до бюрото и разравяше купчините с информация, търсейки някоя неопределена справка и после я написваше на нов Лист от нов жълт кочан.

Стратегия.

Инстинктът подсказваше на Вейл, че стратегията и диалогът могат да спечелят това дело по-добре от правото, по-добре от фактите, по-добре от истината.

Касетката промени всичко. Много седмици той беше разработвал делото, разучавайки всеки доклад, всяка снимка, всяка подробност, която можеше да намери, като търсеше несъответствия, ровейки се в произхода и препоръките на експертните свидетели, които прокуратурата щеше да призове. Сега в разстояние на една едночасова касетка всичко се беше променило. Три седмици оставаха до процеса и той може би трябваше да започне всичко отначало.

Послеписът в края на интервюто на Моли с Аарон и Рой беше накарал ума му да блуждае. Тя се беше върнала на стола и седеше с лице към камерата, малко извън фокус и почти извън кадър. Но гласът й беше ясен и стегнат.

„Мартин, съзнавам, че тази касетка ще те шокира точно както появата на Рой шокира и мен — започна тя. — Така че искам да ти предам някои мисли набързо, докато са пресни в ума ми. Ще се опитам да не използвам прекалено специална терминология.