Първичен страх

— Това е много смешно.

— Да, мадам. Но Криксайд не е никак смешен.

— Какво искаш да кажеш с това, че не е никак смешен?

— Това е едно мръсно малко селце. Едва ли е по-голямо от това място тук. Няма какво да се прави там. Няма дори библиотека. Работа, ходене на църква и, умиране, така казваше мама.

— Ти съгласен ли си с това, което казва майка ти?

— Ако постоиш по-дълго време там, няма с какво да не си съгласен.

— Какъв искаше да бъдеш? Като малък искам да кажа.

Аарон изглеждаше прям и отзивчив към въпросите й. Той беше искрен без никаква емоционалност и понякога толкова обективен, сякаш говореше за някой друг.

— Не знам. Изглежда, опитах всичко. Работих при Евъри Деджит, адвоката, и доктор Косвалски, и при мистър Боаз, който стопанисваше бакалията. Едно лято косих трева за общината. Най-много исках да уча.

— Какво да учиш?

— Всичко. Четях всичко, каквото намирах. Четенето беше… беше… като пътуване за някъде. Това беше начин да избягаш от това място. И Ребека… мис Ребека, нашата учителка, тя имаше много книги, които ми даваше да чета, и после ми задаваше въпроси да узнае какво съм разбрал. Когато отидох в гимназията, беше по-добре. Това беше в Лордсвил — който се намира на около трийсет мили през планината, ходехме дотам с автобус — имаха добра библиотека.

— Какви книги четеше?

— Всякакви, каквито имаше. Исторически книги и географски, и книги за философия и наука. Правни и медицински книги, книги със стихове и книги с фантастика. Приключенски книги. Всякакъв вид книги, които можете да си представите.

— Беше ли мис Ребека важна за теб?

— Тя е тази, която ми помагаше да уча. Тя дойде там, когато бях на девет години. Да, мадам, тя беше много важна за мен.

— Толкова важна, колкото майка ти?

— Е, майка ми беше един вид… е, майка ми си беше простодушна, тя смяташе, че всички мъже са родени, за да работят в дупката.

— Дупката?

— Ъхъ. Сякаш нямаше никакъв друг начин, знаете ли? Мъж ли си, отиваш в дупката. Така си беше. Тя знаеше, че се страхувах от дупката, но това нямаше значение за нея.

— Ти се страхуваше от нея?

— Да. Най-много се страхувах от дупката.

— Каква беше дупката, Аарон?

— Това бяха мините за въглища. Баща ми и Самуел работеха там. Всички мъже работеха там.

— Самуел е твоят брат?

— Беше. Умря при катастрофа с кола.

— Разкажи ми за дупката.

Преди още да помня каквото и да било, се страхувах от дупката. Треперех само при мисълта за слизането. Откакто за първи път разбрах какво беше дупката, аз я сънувах и се боях от нея.

— Какви сънища си сънувал?

— Сякаш слизам долу в ада, животни ме полазваха, демони се криеха в тъмнината и нямаше въздух за дишане. Прочетох този стих веднъж: „Какви мъки от скръб преживя, от злини, които никога не идват.“ Емерсън е написал това.

— Имаш много добра памет.

— Помня неща, които ми харесват, особено това, понеже ми напомня как се чувствах, измъчван от този страх. Такива бяха отношенията между мен и дупката. Само дето злината наистина дойде.

— Значи ти си влизал в дупката?

Той кимна.

— Толкова лоша ли ти се стори?