Първичен страх

— Когато бях на девет години, на моя рожден ден, когато се събудих. На стола до кревата ми имаше шапка с лампа. Баща ми я беше направил специално за мен. Аз седях там на леглото и плачех, понеже този ден щеше да се случи, това беше денят, в който той щеше да ме заведе там долу. На закуска беше като празненство. Брат ми, Самуел, не отиде на училище, за да дойде с нас. А аз? Аз бях толкова уплашен, че почти ми се повръщаше по пътя към шахтите. Бяхме дванайсет души в асансьора. Помня, че мистър Джон Кенън и Боби Аронски бяха там, помня ги, защото и двамата умряха по-късно при едно срутване в шахта номер седем. И всички мъже бяха прегърбени, сякаш бяха осемдесетгодишни. Беше по-лошо от всичките ми кошмари. Помня, че започнах да треперя, когато асансьорът тръгна надолу. Светлинката ставаше все по-малка и по-малка, докато накрая не се виждаше нищо, но никой не включи светлината си. Просто продължихме да се движим надолу и надолу и беше по-тъмно, отколкото си мислех, че може да бъде, а въздухът миришеше на развалени яйца и устата ми беше така пресъхнала, че езикът ми се беше залепил за зъбите — надолу и надолу… не знаех, че една дупка може да бъде толкова дълбока. После изведнъж стигнахме галерията и асансьорът спря рязко и всички се струпаха в този черен тунел, толкова тъмен, че светлините на шапките… светлините просто не осветяваха нищо… беше толкова тъмно, че мракът сякаш поглъщаше светлината. Тунелът беше само около четири фута висок и те трябваше да работят наведени. От време на време някой извикваше: „Взрив в дупката“ и после се чуваше това ужасно избухване и големи облаци черна прах ни връхлитаха от тунела. Никой кошмар не е по-ужасен. Цели седем часа. Аз наистина помислих, че ще умра този ден. Представях си как шахтата се срутва, земята пада върху нас и ни смазва, всички там долу. Когато си тръгнахме, аз гледах нагоре, чакайки светлината на върха на шахтата да се появи и накрая тя се появи и стана все по-голяма и по-голяма и беше като… като възкресение. Щом излязохме, всички мъже започнаха да ме тупат по гърба, всичките тези прегърбени мъже с черни като въглен лица, на които светеха само очите и устата. Приличаха на тайфа демони. Баща ми ме би много пъти след това, но аз повече не слязох долу. Никога!

— Много ли те биеше?

— О, може би веднъж месечно.

— Веднъж месечно!

— Понякога се връщаше вкъщи от кръчмата на Бейли пиян, аз познавах заради низостта в погледа му. „Свали ги“, извикваше той и аз си свалях гащите и се навеждах над стола. Той вадеше този свой дебел колан и ме налагаше. Понякога три удара. Или четири-пет. Но си заслужаваше. Беше по-добре, отколкото дупката.

— Все още ли се чувстваш обиден?

— Предполагам. Не толкова, че ме биеше, колкото, че ме заведе там долу.

— Мразиш ли баща си за това?

— Само заради това? Предполагам, че да. Не заради боя, който беше изкупление на греховете, а за това, че не слушах баща си.

— Изкупление?

— Да, така го наричаше епископ Рашмън. Знаете, плащаш си за това, че си направил нещо лошо.

— Вярваш ли в това? Искам да кажа, че трябва да се плаща за греховете?

— Е… предполагам, че още не съм решил. Понякога мисля, че трябва, понякога не.

— Какво те затруднява?

— Може би…

— Да?

— Може би всичко започна от преподобния Шекълс.

— Разкажи ми за него.

— Когато бях — може би на седем или осем — имахме този проповедник — Джошуа Шекълс. Голям, висок мъж, слаб като върлина, с такава, дълга черна брада, чак до гърдите, и гневни очи — като картините в историческите книги, знаете, на Джон Браун? Когато го хванали в Харпърс Фери. Виждали ли сте тази картина, очите му просто те пронизват? Преподобният Шекълс беше такъв. В очите му гореше огън. Той не вярваше в изкуплението. Направиш ли нещо лошо — само едно нещо! — просто кажеш една лъжа — и отиваш в ада. Той поглеждаше надолу към мен. „Погледни ме, момче“, казваше той, а гласът му беше като гръмотевица и аз поглеждах нагоре към него, сякаш поглеждах към планина, и той забождаше пръст надолу към земята и казваше: „Ти ще отидеш в ада, момче.“

— Вярваше ли в това? Че ще отидеш в ада?

— Навремето вярвах, наистина вярвах. Преподобният Шекълс ми внуши този страх. Нямаше изкупление или прошка в Библията на преподобния Шекълс.

— Така че няма смисъл да се изкупват греховете, нали?

— Да, мадам, точно така. Това беше като наказание без право на изкупление, така че какво ме е грижа.

— Все още ли вярваш, че ще отидеш в ада?

— Не знам. Епископ Рашмън ми каза веднъж, че адът се намира в собствения ти мозък.

— Какво мислиш, че е имал предвид?

— Все още не съм сигурен.

— И така ти си се страхувал от дупката и преподобния Шекълс. Страхуваше ли се от баща си?

— Само да не ме накараше отново по някакъв начин да сляза там долу.

— Но ти повече не си слизал?

— Не, и никога няма да сляза.

— Разкажи ми за майка си.

— Да, както казах, за майка ми няма много неща за казване. Не я интересуваше образованието. Знам, че тя мислеше… мислеше, че това е загуба на време.

— Някога чела ли ти е, разказвала ли ти е приказки?