Първичен страх

— Не се отказваш, така ли?

Чу звуци зад себе си и се обърна, за да види Алекс, който стремително бягаше през ивици светлина към задната част на постройката. Гудмън не го последва. Други неща се въртяха в ума му.

Половин час по-късно един сърдит, но развълнуван Гудмън стоеше в една телефонна кабина и прелистваше жълтите страници. Откри някакъв магазин за електроника на авеню Плейнс, отиде с колата до него и купи нова видеокасетка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.

Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка. Когато се върна в колата, скъса целофанената обвивка и мушна касетката под колана си отзад. После придърпа потника си над нея. Върна се в Лейквю и се запъти към катедралата.

Ченгето пред апартамента на епископа беше преместил едно кресло от дневната и се беше отпуснал в него, прехвърлил крак над страничната облегалка, и четеше евтина книжка.

— Хей — каза Гудмън. — Дойдох да проверя помещенията. Ето ми билета. — Той връчи призовката си.

Ченгето я загледа.

— Не е ли малко късно?

— Може би. Областният прокурор свърши ли си работата тук?

— Откъде, по дяволите, да знам? А ти кой си?

Гудмън извади портмонето си и го отвори на разрешителното си.

— Гудмън — каза той. — Частен детектив. Работя за защитата.

Ченгето го изгледа с презрение.

— Сигурно имаш проблеми със съня. Трябвало е веднага да застрелят това копеле и да спестят много неприятности.

— В църквата? — невинно попита Гудмън.

— Знаеш какво искам да кажа, умнико — каза ченгето, докато разрязваше неохотно хартията, с която беше запечатана вратата.

— Какво, по дяволите, аз също работя като теб, нали така? Всеки трябва да преживява.

— Защо не си станал ловец на бездомни кучета? — злобно каза ченгето.

Гудмън настръхна, но гласът му остана бодър.

— По същата причина, поради която и ти не мръзнеш навън, вместо да си седиш в креслото и да лентяйстваш.

— Окей, умнико, дигай ги, ще те претърся.

Гудмън вдигна ръце. Ченгето направи обичайното опипване. Дори и не докосна гърба на Гудмън. Когато ченгето свърши, Гудмън влезе в стаята. Миришеше на стар тамян, борова смола и застоял въздух. Ченгето тръгна след него и Гудмън се спря.

— Не ми е необходима помощ — каза той. Процедурата му позволяваше да извърши претърсването сам.

— Няма да взимаш нищо, няма да преместваш нищо и няма да оставяш нищо — рязко каза ченгето.

— Добре.

Ще оставя вратата отворена!

— Прави каквото искаш.

Гудмън влезе и застана с ръце в джобовете си, като разглеждаше повредените помещения. Няколко кръгчета бяха изрязани от пода. По стените все още имаше ивици с кръв, която беше придобила мръснокафяв цвят. Гудмън си извади бележника, направи скица на стаята, мина покрай леглото и погледна надолу към очертанията, отбелязани с тебешир. Масата и лампата все още лежаха в ъгъла. Внезапен студ обхвана Гудмън и той го отърси от себе си. В стаята все още се усещаше болка и страх, омраза, ярост и възмездие.

За Гудмън винаги оставаше нещо недовършено, нещо мистериозно около мястото на убийството, едно чувство, че жертвата не е действително мъртва, преди мястото да бъде изчистено и докато цялото насилие не бъде заличено. Очертанието с тебешир на пода изглеждаше като част от личността на жертвата. Такъв радикален край наподобяваше пауза в разговора, докато останалата част от изречението все още виси някъде в стаята, в очакване да бъде произнесено.

Подсъзнателно въображението му рисуваше последните брутални мигове на епископа. И докато Гудмън гледаше сега на жертвата с пълно презрение, се чудеше дали епископ Рашмън е осъзнавал в тези последни секунди, че животът му е бил една лъжа и че е прекрачвал прага на ада.

Гудмън се отърси от мислите си и се насочи към килера. Влезе в него, видя видеокамерата и магнетофона в ъгъла. Опипа халатите, висящи спретнато от закачалките, погледна зад тях, провери чистото желязно шкафче за обувки, чекмеджетата с ризи и фланели. В задната част на килера намери касетките — две купчинки, наредени грижливо до видеото. Бяха може би около трийсет. Очите му проследиха етикетите, проверявайки заглавията, повечето от които имаха етикет „Проповед“ и дата. После, в дъното на купчината, очите му замръзнаха върху едно заглавие.

„Момчетата от олтара. 2/9/83.“

Ето я! Гудмън я погледа няколко секунди, придвижи се назад през редицата с дрехи и хвърли поглед към вратата. Ченгето все още четеше. Сложи си един чифт найлонови ръкавици, върна се до купчинката с касетки, коленичи и внимателно отлепи етикета от касетката и я сложи върху новата касетка, като го заглади с палец. После леко издърпа касетката с момчетата от олтара няколко инча и рязко я измъкна от купчинката. Купчината падна с трясък. Чу как столът на пазача изскърца. Гудмън събори няколко касетки от върха на купчината на земята и пусна новата касетка между тях.