Първичен страх

— Не, благодаря, просто се любувах на гледката — отговори той.

— По-добре си запалете светлините — предложи му полицаят. — Тези големи камиони карат доста бързо тук.

— Благодаря, ще го направя — каза Вейл.

Полицейската кола отмина по моста. Но когато Вейл се върна в колата да включи сигналните светлини, осъзна, че магията е развалена. Той запали и последва синята полицейска кола.

Главната улица се беше променила твърде малко за десетте години. Магазините изглеждаха същите, с изключение на няколко, закупени от големи вериги. „Риц“ — кинотеатърът, който беше показвал стара класика през съботните вечери и го беше запознал с Кегни, О’Брайън, Робинсън, Богарт, Трейси и Басби Бъркли, беше превърнат в долнопробен пазар. Вейл мина покрай бръснарницата на Шик Медсън и една болка прониза гърдите му. Спря за минута и погледна тротоара пред дюкяна.

Той беше в магазина за млечни продукти с тайфата този ден, когато Дик Хърст нахлу вътре. „Хей, Марти, по-добре тръгвай бързо. Нещо е станало с баща ти.“

Той лежеше но гръб, единият му крак беше свит под другия, ръцете настрани, и гледаше с полуотворени очи в небето.

— Какво се е случило? — попита някой.

— Това е Лари Вейл, диригентът от училището. Трябва да е получил сърдечен удар. Просто се подстрига, излезе през вратата и падна мъртъв. Просто така.

Като гледаше към мястото, това, което най-добре си спомняше, беше как седи вкъщи след погребението и си мисли: „Защо смъртта винаги ме връхлита така, без никакво предупреждение.“ Майка му, първото му кученце, най-добрият му приятел, сега баща му.

Старата болница, някога разхвърляна сбирка от дървени постройки, беше изчезнала. На нейно място имаше пететажен медицински център от тухли и стъкло. Той мина с колата покрай него, не съвсем готов да застане лице в лице с мама Кет, и тръгна по Пайн стрийт към къщата й — един грандиозен стар анахронизъм, заобиколен от дървета, които я защитаваха от ниски, хаотично разположени бунгала, които незаконно й посягаха. Всички останали стари къщи бяха изчезнали, с изключение на една горда, викторианска къща, все още твърдо придържаща се към миналото. Беше очевидно, че мама Кет вече я няма. Поляната беше избуяла, храстите се нуждаеха от подрязване и нощните светлини или бяха изгорели, или някой ги беше изключил. Около мястото имаше белези на капитулация. Поне негодниците от училището още не бяха започнали да чупят прозорците. За Мартин счупените прозорци биеха камбаната за всяка сграда.

Спомени задавиха гърлото му. На тази предна порта беше научил, че майка му е мъртва. Той беше изпуснал букета със сини камбанки, които й носеше, и беше побягнал, търсейки утеха в брястовата горичка, за да се справи с внезапната скръб и чувството, че е предаден — не го бяха подготвили, не го бяха предупредили, че майка му умира. Стоя там, докато не дойде старият Уоткинс с катафалката. Мартин биеше и риташе и молеше да я оставят още малко, сякаш имаше още живот в нея и това, че я преместваха в погребалната къща, щеше да я убие. Другите се бяха отнесли към скръбта му с досада, едно вмешателство в общуването със смъртта, но мама Кет беше разбрала агонията му и внезапното му чувство на самота, и го беше утешила. Беше излекувала разбитото му сърце.

Мама Кет и тази къща бяха последните връзки на Вейл със семейството и миналото. Той щеше да затръшне тази врата. Опита се да се отърси от меланхолията си и подкара надолу към болницата.

Вейл мислеше, че е готов да се справи с това, което видя. Рак беше смалил мама Кет просто до една вейка, дланите й бяха толкова костеливи, че го шокираха, когато стисна една от тях — всички мускули и мазнини отдавна бяха погълнати от животните, нападнали тялото й. Сива кожа като восъчна хартия беше опъната около черепа й. И очите й, тези някога искрящи огледала на една мъдра и немирна душа, бяха се превърнали в безжизнени топчета, гледайки скръбно от вдлъбнатините дълбоко в опустошеното й лице. Оплячкосана — това беше останало от нея. Едва личеше под завивките. Наоколо се носеше мирис на смърт и същите безсърдечни и нечовешки звуци на прогреса, които съсипваха „Пъстроцветните равнини“ — сърдечната машина с бибикане довършваше живота й, подхранващ кислороден апарат глупаво стоеше в ъгъла, един монитор някъде в тъмнината на стаята зловещо бръмчеше. Тя го гледаше от ръба на вечността през полуотворени очи; всяко вдишване — една отчаяна, силна молба да изключат машините и да й позволят да си отиде.

Дали го виждаше? Можеше ли да го чува? Знаеше ли тя, че той е до нея?

— Мамо, аз съм Марти — каза той, навеждайки се до ухото й. — Чуваш ли ме, мамо?

Нямаше знак, че го е познала, но той продължаваше да шепне в ухото й — че е тук, и че много му е липсвала. Медицинската сестра влезе и се зае с обичайната си суетня. Той я виждаше с периферното си зрение как се движи наоколо, нагласява клапаните на тръбите, проверява електроенцефалограмите и гледа диаграмите, преди да изчезне от полезрението му.

— Марти?