Първичен страх

Той се обърна. Сестрата стоеше на долния край на леглото — висока, яка жена в средата на трийсетте, тъмната й коса беше подстригана късо и напъхана под бонето. Тя му се усмихваше.

— Аз съм Емили.

— Господи, Емили. Съжалявам. Толкова бях отвлечен, че аз…

— Всичко е наред. Бога ми, хубаво е, че те виждам отново. Изглеждаш страхотно, Марти.

— Благодаря. Ти също изглеждаш добре, Ем. Кога стана сестра?

— След като работих една година във фабриката за щавене. Ако нямаш никаква амбиция, това те кара да побързаш. — Той се усмихна и забелязаха брачната халка на пръста й. — Женена съм. Имам две момичета.

— Кой е имал това щастие да те вземе, Ем?

— Джо Стюард. Помниш ли го? Завърши две години преди теб.

— Едно високо момче. От отбора по борба, нали?

— Боулинг.

— О, правилно.

— А ти?

— Никога не съм стигал до това. Не препоръчвам на никого.

Тя леко наведе глава на една страна и лицето й се смекчи от усмивка, пълна със спомени.

— Не казвай това — каза тя. — Сърцето ми се разби, когато напусна. Все още мисля за теб. Знаеш как става, някой те споменава и спомените се завръщат.

— Аз също си мисля за теб.

Тя сиря за момент, объркана от тази внезапна интимност.

— Съжалявам за мама Кет — каза тя. — Тя наистина се бори твърдо, Марти. Трябва да си горд от нея.

— Гордея се с нея.

— Добре. Няма да продължи дълго. Ще бъда в стаята на сестрите.

— Благодаря.

Измина един час. Той продължи да говори, надявайки се да го познае поне за момент. И после усети почти неуловим натиск върху ръката си.

— Чуваш ли ме, мамо Кет? — тихо попита той. — Обичам те, мамо. — Той целуна крехката й ръка и нежно я потърка в бузата си. — Чуваш ли ме, мамо? Обичам те.

Натискът спря и ръката й се отпусна.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано.

Когато всичко свърши, той стоя още дълго в стаята и гледа как сменят завивките и изнасят апаратурата. Емили се появи на прага.

— Свърши дежурството ми — каза тя. — Искаш ли да идем до Сенди и да закусим.

— Страхотна идея.

Те тръгнаха през градския парк зад болницата и продължиха покрай брега на реката към главната улица.

— Басирам се, че знам какво си мислиш — каза Емили.

— Ти също ли? — отговори Вейл.

Тя кимна.

— Всеки път, когато идвам в парка.

— Аз все още си мисля за този ден — каза Мартин. — Когато правя нещо, когато гледам стар филм или деца играят на топка, си спомням за него. Предполагам, че това никога не преминава, да загубиш първия си приятел по този начин. За първи път осъзнаваме, че сме смъртни.

— Сякаш му се подигравахме. Не беше така, но дълго време след това изглеждаше така.

— Толкова добре ли си го спомняш? — попита Мартин.

— А ти?

Вейл кимна.

— О, да. Все още го виждам там в реката да размахва ръце, да потъва и да изскача. Всички мислехме, че се шегува.

— Просто стоях там и се смеех — каза Емили.

— Всички го правехме.

— Тогава ти и Арт Ходжис тръгнахте след него по едно и също време.

— А ти изтича за полицаите…

— А ти и Арти все още бяхте там, когато се върнахме, и все още се гмуркахте за него…

— Малкият Боби Бредшоу…

— Господи, когато го намериха…

— Знам, сънувах го. Виждах това малко момче цялото синьо толкова години след това.

— Майка му все още работи във фабриката за обувки. Виждам я понякога. Не може да го преживее. След всичките тези години — колко години минаха?

— Двайсет и две. Аз бях на десет, Боби беше на единайсет.

— След двайсет и две години тя все още гледа надолу, когато се разминаваме. Изобщо не говори. Знаеш ли какво си мисля, Марти? Мисля, че все още й напомням. Искам да кажа, тя никога не го е забравила.

— Може би — каза Вейл. — Тя вижда старите му приятели и всичко се връща отново като лошо представление. Сигурен съм, че по свой начин тя ни обвинява за това.

— Или може би защото това беше Боби вместо някой от нас.

— И това също.

Тя посегна почти инстинктивно, взе ръката му и те застанаха на брега. Реката беше кафяво-зелена с пепеливозелена пяна, бушуваща покрай брега. По-нагоре се издигаше пара от мрачните брегове. Това сякаш намаляваше ефекта от смъртта на Боби Бредшоу, като че ли реката беше жив паметник за него само когато е била здрава и чиста. Сега, бълбукаща от отрова, като казана на магьосницата в „Макбет“, просто обиждаше спомена за него.

— Боби винаги беше защитникът — каза тя.

Той погледна към нея, объркан от забележката, но тя гледаше към замърсената река, зареяна в мечтите си.

— И ти винаги така хубаво говореше — тя повдигна брадичката си. — Ходеше наперено нагоре-надолу и ни проповядваше това измислено право.

Марти винаги беше сигурен, че иска да стане адвокат, но не можеше да си спомни момента или времето, когато за първи път беше завладян от тази идея. Разказът на Емили за него, как играе първи защитник, после прокурор, после съдия с приятелите — всичко това изглеждаше така, сякаш тя говореше за някой друг, едно момче, което той не помнеше — един продукт на детството му. Не че беше объркан от спомена или че не искаше да си припомни — това беше празно пространство в паметта му — дори нейните думи не можеха да освободят някакъв визуален спомен за неговото изпълнение. Той се усмихна.