Първичен страх

— Но аз съм тръгнал на лов за голяма риба.

— Знаеш ли, имах чувството, че си тръгнал да ловиш риба, но си мислех, че и шпионираш за Венъбъл. Или Шоут.

— Не съм толкова глупав. Никой не може да те блъфира. Ти не говориш за делата си с никого — повечето време дори не се доверяваш на персонала си.

— Може би не искам да разберат колко съм тъп.

— Глупости.

— Оценявам доверието ти.

— Просто не се занимавай с епископа, окей? Има доста хора, които очакват годишното си обезщетение.

— Ще играя но начина, но който се развият нещата. Ако архиепископ Рашмън има някоя мръсна малка тайна от рода на malum prohibitum, скрита в килера си, и реша, че това може да помогне да спася живота на клиента си, аз ще я надуя като огромен балон и ще я пусна да лети над щата.

— Не действай прибързано, аз дори не намеквам, че има нещо, Мартин. Аз просто те моля да не започваш дискредитиращо разследване. Ако има някъде малко пушек, недей да го раздухващ в огромен ножар, това искам да кажа.

— Няма да объркам благотворителните ти дела. Рой — Вейл се облегна назад, усмихна се и реши да рискува. — Не, освен ако не е развращавал малки момченца и момиченца, или нещо подобно.

Шонеси изглеждаше ужасен, после завъртя очи.

— Господи, недей дори да си правиш подобни шеги — каза той с неискрен смях. — Имам си достатъчно проблеми.

Вейл продължи да се усмихва.

— Защо става така, че когато сме заедно, винаги си тръгвам с чувството, че делата на щата се намират в такива здрави ръце? Винаги се чувствам зареден с вяра, Рой.

— Шегуваш ли се? — кисело отговори Шонеси. — Защо става така, че когато сме заедно, винаги се усещам нервен? — Този път той не се усмихваше.

Предишния ден Наоми Чанс намери едно парче хартия, което Вейл й беше дал точно след като започна това дело. Беше сложила хартията в една папка и я беше забравила. Това беше една бележка, която Вейл беше нахвърлил от дневника за срещи на епископ Рашмън: „Линда 555-4527“ и датата 9 март. Тя беше объркана. Гудмън се опитваше да открие Линда вече няколко седмици и това вероятно беше следата, която търсеха. Тя беше набрала номера и един администратор беше отговорил: „Добър ден, клиниката «Беренщайн», с какво можем да ви помогнем?“ Наоми беше затворила слушалката.

Клиниката „Беренщайн“? Беше ли вероятно Линда да е в тази снобска клиника? Затова ли не можеше да бъде намерена? Д-р Симон Беренщайн беше гинекологът на Златния бряг, пациентите му се ограничаваха до тези с ролс-ройс. Никой не пристъпваше прага, без да е отбелязан с тройно А за популярност в справочника на „Дан Бредстрийт“. Един журналист, който пишеше клюките за „Трибюн“, веднъж беше споменал на Наоми, че Беренщайн е прегледал всяка нова звезда в града с майка й.

Какво правеше неуловимата Линда там?

Всъщност Беренщайн беше нещо повече от гинеколог. Ако малкото момиче на някой банкер забременее на вечерни танци в „Лейк Сити Клъб“? Няма страшно. Ако малкото му момченце накара някоя келнерка в Бостън да забременее? Няма проблеми. Имали сте лош ден в клуба, трябва ви валиум? Старият Си ще те оправи. Необходимо е нещо малко да се премахне оттук или малка трансплантация там, обади се на любезния хирург козметолог. Всичко е много легално, разбира се, Си Беренщайн не държи смущаващи документи и не говори навън.

Така че, докато Вейл беше забавлявай от Рой Шонеси на обяд, Наоми взе едно такси в студения пролетен ръмеж до Златния бряг — на половин миля от най-богатия квартал на града. Повишените данъци и хищниците на напредъка бяха принудили икономически индивидите, които са доминирали този район, да се махнат, като бяха разрушили монументалните стари жилища и градските ориентири и ги бяха заменили със стерилни комплекси и сгради с офиси. След като бяха разрушили красотата и наследството в името на прогреса и растежа, разрушителите като глутница хиени се беше придвижила нататък, търсейки нови райони с чар и изящество, за да ги развалят.

Уотървю Тауърс беше шедьовър на студената изисканост, една импотентна дванайсететажна сграда от стъкло и месинг с офиси и минитърговски център във фоайето. В него имаше магазин за цветя, магазин за скъпи играчки, магазин за подаръци, книжарница и просторна аптека. Списъкът на наличните фирми до редицата асансьори в дъното на фоайето включваше няколко престижни правни фирми и половин дузина лекари. Клиниката „Беренщайн“ заемаше етажите от девет до дванайсет — достатъчно място за една малка болница.

Наоми взе асансьора до дванайсети етаж и влезе в една чакалня приблизително с големината на Рок Айлънд. Кожени мебели в бяло и маси от тъмно стъкло, покрити с последните издания на „Таун енд Кънтри“, „Вог“, „Венити Феър“ и „Смитсониън“, преобладаваха в голямата стая. Внушително количество скъпи парфюми бяха оставили уханието си. Самотна картина на Дега властваше на една от стените. През огромните прозорци се виждаше една далечна самотна платноходка, която се бореше с вятъра и дъжда в езерото, докато плътна редица оловносиви облаци клаустрофобично бяха увиснали точно над прозорците.