Първичен страх

— Начин на възприемане — каза Вейл. — Във фотографията се нарича селективен фокус. Показваш на зрителите само част от картината, но образът е толкова силен, че те възприемат това като цялата истина.

Съдията се усмихна тъжно и каза:

— Истината е това, което мислят съдебните заседатели.

Този следобед Вейл направи копие на касетката и даде оригинала на Гудмън, който се върна в апартамента на епископа и замени празната касетка. Ако Стенър и Венъбъл откриеха касетката, това щеше да си е техен проблем. Ако решат да не я използват, Вейл щеше да има право на избор.

Вейл опакова копието в обикновен кафяв плик и го адресира до себе си в пощата в града. Когато два дни по-късно касетката пристигна, той я сложи в собствения си сейф в банката.

21.

Беше петък, 11-ти, почти средата на март, и Мартин Вейл беше тръгнал да обядва с Рой Шонеси.

Гуидо Синатели отпразнува деня, в който стана американски поданик, като откри ресторант на три преки от градската община, наречен „Аванти!“. Името включваше и удивителния знак. То много точно отразяваше жизнерадостното отношение на Гуидо към живота. Красив, любезен — идеалният съдържател и майстор на най-добрата италианска кухня в щата, Синатели имаше само един недостатък: безнадеждно лош вкус. Пластмасови гроздове и прашни бутилки от италианско вино висяха от фалшиви виещи се растения, които опасваха тавана и сепаретата покрай стената, които пък бяха във форма на огромни винени бъчви. Но Гуидо и „Аванти!“ бяха оцелели заради индивидуалността, дискретността и зашеметяващата кухня. През годините Гуидо — редовните посетители никога не наричаха заведението с истинското му име — се беше превърнал в място за обяд на обществениците. А в петъците адвокатите доминираха в изкуствения пейзаж. Обществената йерархия беше очевидна и предсказуема. На най-ниско стъпало в схемата на Гуидо бяха лобистите, устните им пресъхваха, а ръцете се потяха, докато отдаваха почит на всички. После следваха младите адвокати, нетърпеливи да бъдат видени, докато обхождат заведението с надежда за нечие ръкостискане. После бяха помощник-прокурорите, сгушени на страничните маси, разискващи шепнешком стратегията си. После следваха влиятелните особи, политиците, които смазваха колелцата на градската машина. Много съмнителни тайни заседания бяха проведени в дискретната обстановка на сепаретата на Гуидо. Накрая бяха съдиите, императорите на правосъдието, всеки на своя собствена маса, заобиколени от мяукащи подмазвачи. И като лорд над всички, от своето сепаре до бара, се извисяваше Рой Шонеси, властта му не се влияеше от промените и политическия климат. Дори съдиите спираха да целунат пръстена му.

Когато Вейл влезе, Гуидо го посрещна с мечешка прегръдка.

— Къде си, Марти? Ще станеш голяма клечка, като спечелиш всичките тези дела?

— Чел ли си вестниците, Гуидо? Гледаш ли телевизия?

— Значи са ти връчили горещ картоф и ти ще трябва да го изядеш — каза Гуидо, като го поведе към сепарето на Шонеси. Дискретен шум се разнесе след тях като вълни след лодка.

„Вейл гост на Рой Шонеси? Дали не се подготвя сделка с делото на епископ Рашмън?“

— Вероятно ще се появим на първите страници, Рой — каза Вейл, докато сядаше. — Палачът и неговата жертва разчупват хляб на петъчен обяд при Гуидо.

— Хайде — каза Рой, като махна с ръка. — Този избор беше на Хари. Той искаше най-добрият, така че си го получи.

Вейл се засмя.

— Рой, Палача Хари всяка вечер ли ти иска разрешение да си легне.

— Внимавай, той е в заведението.

— Разбира се, че е в заведението — отговори Вейл, докато келнерът се приближаваше. — Необходимо му е седмичното поклонение на простолюдието, не му е достатъчно това в съда. — Той погледна към келнера. — Ще поръчам наливна бира, чаша доматен сок и празна матирана халба.

— Си — каза келнерът и бързо си тръгна. Келнерите на Гуидо — всички му бяха близки по някакъв начин, много от тях скорошни преселници от Сицилия — винаги бързаха. За осемнайсет години никой не се беше оплакал, че е чакал прекалено дълго храната или напитката си в „Аванти!“.

— И така? Как вървят нещата? — попита Шонеси, като си мажеше масло на едно хлебче.

— А ти как мислиш? Ще се явявам в съда след месец.

— Месец и петнайсет дни, за да бъдем точни — каза Шонеси. — Всички ще отдъхнат, когато това свърши. — Той отхапа половината от хлебчето и го поля с чаша червено вино, после попи устните си със салфетката си.

Вейл се наведе през масата и каза тихо:

— Какво е това. Рой, последният ми обяд? Някакъв вид обществено унижение?

— Не, не! — сериозно каза Шонеси. — Нищо подобно. Мислех, че е време да ядем хляб заедно. Да се опознаем. Пиенето на коняк на задната седалка на лимузината не е начин да опознаеш един човек. Между другото, харесваш ли стриди? Стридите са превъзходни днес. Гуидо ми изпрати една да опитам.

— Откъде са?

— Какво значение има? Казах ти, че са превъзходни.

— Искам да знам дали не са от замърсени води. Не би искал адвокатът на защитата да се разболее от хепатит, нали?

— Не можеш да го преживееш, че получи това дело, нали?

— Вършиш доста подготвителна работа, Рой.

— Ти също, синко.