Първото семейство

Обади се на Шон, за да му каже, че е пристигнала. Той й каза каквото се казва в такива случай, беше мил и състрадателен. Въпреки това, когато прекъсна линията, както винаги Мишел се чувстваше самотна. Братята й се събраха при нея в задния двор, един по един. Разговаряха, плачеха, пак разговаряха, пак плачеха. Направи й впечатление, че Бил, най-големият и най-едрият, ченге от едно предградие на Маями, което можеше да мине и за военна зона, плачеше най-много.

Мишел установи, че започва да се държи с по-големите си братя като майка, а не беше от този тип жени. Освен това близката, потопена в скръб мъжка компания започна да я задушава. Най-накрая ги остави в задния двор и се върна в къщата. Баща й беше на горния етаж. Чуваше го да говори по телефона с някого. Погледна вратата към гаража, която беше в кухнята. Все още не беше ходила там. Не искаше да види къде е умряла майка й.

Само че тя беше от хората, които се изправяха срещу страховете си лице в лице. Натисна дръжката, отвори вратата и погледна трите небоядисани стъпала от дебел шперплат, по които се слизаше в двойния гараж. В по-близката половина беше паркирана кола. Колата на родителите й — синя тойота камри. Гаражът приличаше на всеки друг. С едно изключение.

Кървавото петно на циментовия под. Приближи се.

Кръв на циментовия под?

По стълбите ли бе паднала? Главата ли си беше ударила? Огледа вратата на колата. Нямаше следа от удар. Прецени разстоянието между грубите стъпала и колата. Майка й беше висока жена. Ако е залитнала напред, нямаше начин да не се е ударила във вратата. Наистина не би могла да падне странично, защото от двете страни на стъпалата имаше високи парапети. Просто нямаше как да не е паднала напред. А ако се е препънала, защото е получила инсулт? Щеше да се блъсне в колата и главата й да се удари в пода — това би обяснило кръвта.

Това би обяснило кръвта.

Обърна се и едва не изпищя.

Баща й беше застанал на прага над стъпалата.

Франк Максуел се смяташе за висок един осемдесет и шест, но възрастта и гравитацията бяха отнели от ръста му повече от два сантиметра. Имаше стегнати здрави мускули на човек, който цял живот е бил в движение. Погледът му пробяга по лицето на дъщеря му — може би искаше да разгадае какво е изписано там. После отиде до петното кръв на пода. Вторачи се в него, сякаш беше шифровано послание, което трябваше да разчете.

— Напоследък я болеше главата — каза баща й. — Карах я да отиде да се прегледа.

Мишел кимна. Помисли си, че това е странно начало на разговор.

— Може да е получила инсулт.

— Или аневризъм. Един съсед, малко по-надолу по улицата, наскоро получи такова нещо. Едва не го уби.

— Поне не се е мъчила — предположи Мишел някак неубедително.

— Така е, да.

— Били каза, че си бил в банята.

Баща й кимна.

— Под душа. Като си помисля, че в същото време тя тук…

Мишел сложи ръка на рамото му и стисна здраво. Баща й я плашеше в този вид. Сякаш беше готов да се предаде. А ако не друго, винаги бе владеел положението.

— Нямало е да можеш да направиш нищо, татко. Случват се такива неща. Не е честно, лошо е, но се случва.

— И вчера се случи на мен — каза той отчаяно.

Мишел свали ръката си и огледа гаража. Детските неща отдавна бяха изчезнали от живота на родителите им. Нямаше велосипеди, басейнчета и топки, които да ги затрупват на стари години. Беше чисто, но и някак голо, сякаш цялата история на семейството им беше измита. Погледът й се върна на кръвта, като че ли беше стръв, а тя беше гладната риба.

— Значи е искала да се види с приятелки за обяд?

Баща й започна да мига. Стори й се, че ще избухне в сълзи. Изведнъж й мина през ум, че никога не беше виждала баща си да плаче. Веднага щом тази мисъл се оформи в главата й, нещо в ума й сякаш трепна.

Виждала съм баща си да плаче, но не знам кога.

— Нещо такова.

От този неясен отговор устата й пресъхна, кожата й пламна, като че имаше топли вълни. Но тя беше само на трийсет и няколко години.

Мина покрай баща си, без да каже дума, и грабна ключовете за наетата кола от масата в кухнята. Преди да потегли, хвърли един поглед на къщата. Баща й я гледаше през френския прозорец на всекидневната. Не само не можеше да разгадае изражението на лицето му, но и не искаше.

С чаша кафе от „Дънкин Донътс“ в ръка тя подкара по улиците на предградието на Нашвил, в което родителите им бяха построили своята къща мечта за старините си с финансовата помощ на петте си деца. Мишел беше единствената без семейство и деца, така че приносът й за каузата беше непропорционално висок, но не съжаляваше за това. Не беше лесно да отгледаш голямо семейство със заплата на ченге и родителите им бяха правили големи жертви заради тях. Нямаше нищо против да върне този дълг.

Извади телефона си и позвъни на най-големия си брат. Дори не го остави да каже „ало“. Започна да го кастри направо:

— Бил, защо, по дяволите, не ми казахте за кръвта в гаража?

— Какво?

— Кръвта на пода в шибания гараж!

— При падането си е ударила главата.

— В какво си е ударила главата?

— Вероятно в колата.