Работилницата на дявола

— Трябва да намерим трупа — каза доктор Чарлс Лак. — Ако мъртвият скитник е умрял от приона „Бледия кон“, заразата още е в него. Това е протеин. Не се разгражда. Като ДНК е. Ще бъде в организма и след десет години. Цялата ни научна работа може да бъде изложена на риск, ако някой изтегли със спринцовка половин кубически сантиметър кръв или гръбначно-мозъчна течност. Ако знаят къде да търсят и намерят тялото, може да изгубим контрол върху това стратегическо оръжие.

— Кажете на лейтенант Десилва да вземе хората си и да отиде в… Как се казваше онова село, по дяволите?

— Бадуотър, Тексас — отговори капитан Уилкокс. Бадуотър8, Тексас? — тихо повтори адмирал Зол. — Лоша поличба.

Вие ли сте Роско Мос? — попита Стейси Ричардсън, когато мъжът отвори вратата на караваната.

— Да, госпожо.

— Дали ще може да поговорим за тази статия?

И му показа вчерашния „Крайър“, където имаше репортаж за смъртта на Майкъл Бразил. Роско я погледна и каза:

— Няма много за разказване. Повечето е написано там. Той бил син на известен кинорежисьор. Изпратих тялото в Гъвърнмънт Кемп и чух, че днес следобед са го качили на самолета за Санта Моника, Калифорния, за да му бъде направена аутопсия.

— Аха — разочаровано каза Стейси.

— Да не съм сбъркал нещо? — попита Роско, поразен от красотата й.

Надявах се, че още е тук, това е всичко.

Е, не е — усмихна се той. — Имам кафе. Горещо е.

— Благодаря.

Мос я покани в караваната, която беше отрупана със сувенири. На стените имаше снимки на Роско, възседнал огромни бикове. Родеото беше най-приятното му преживяване, докато едно двутонно чудовище на име Зловещ гръм не го намушка с рогата си, отнасяйки половината му стомах и кариерата му.

В статията пише, че скитникът е имал проблем с преглъщането — каза Стейси. — Бихте ли описали как изглеждаше?

— Когато го видях, вече беше мъртъв. За него ми разказа другият тип.

— Другият тип?

— Другият скитник.

— А, да. Споменават го в статията. Каза ли ви нещо друго?

— Каза, че младежът си ударил гърлото, докато се качвал във влака, но излъга. Доктор Флечър от Гъвърнмънт Кемп прегледа ларинкса му и каза, че няма нищо счупено.

— Защо мислите, че другият скитник е излъгал?

— Не знам. И двамата бяха мръсни и дрипави и воняха ужасно. Чакайте малко. Ще ви покажа снимка на младежа. — Роско отиде до масата и разрови някакви книжа. — Трябваше да я изпратя по факса в офиса на баща му в „Парамаунт Пикчърс

Корпорейшън“, ама я забравих. Можете ли да повярвате? Синът на известен кинорежисьор живее като скитник. Някак не се връзва.

Роско отиде в задната част на караваната и продължи да търси.

Стейси не бе спала почти двайсет и четири часа. След като мъжът със сребристобелите коси уби войниците на бейзболното игрище, тя се скри в хълмовете край Ванишинг Лейк и изчака утрото. Сетне пристигна хеликоптерът на шерифа и Стейси използва суматохата, за да се промъкне до магистрала 16. Стигна на автостоп до Бракетвил и седна да пие кафе в една закусвалня, опитвайки се да реши какъв да бъде следващият й ход. И тогава видя статията в „Крайър“, взе кола под наем и дойде в Бадуотър. И сега, докато чакаше Роско да намери снимката, почувства непреодолима умора, но разтърси глава, твърдо решена да не й се поддава.

Стейси се безпокоеше за много неща. Беше убедена, че прионът „Бледия кон“ се е разпространил извън очертанията на Ванишинг Лейк, но не знаеше какъв е инкубационният период. Нямаше начин да разбере дали Сид Сандърс е бил ухапан от преносител комар. Знаеше, че ако прионът е в кръвта на жертвата, съществува вероятност от вторична инфекция. Прионът можеше да се предаде, ако незаразен комар ухапеше заразена жертва, изсмучеше кръв и после я вкараше в друг здрав човек. Заразяването можеше да стане и чрез медицински процедури. Ето защо тя искаше да предупреди всеки лекар, който би се опитал да направи аутопсия, както и другия скитник.

Роско отваряше и затваряше чекмеджетата в спалнята на караваната. Стейси стана и разгледа снимките от родео на стените. Обърна се, когато той влезе и й даде моментална снимка, направена с „Полароид“, на Майкъл Бразил. Очите му бяха отворени, но той беше мъртъв.

Стейси погледна снимката и веднага го позна — бе единият от двамата скитници, които бяха почистили задния двор на „Кофа и стръв“.

— По дяволите! — възкликна тя.

— Познавате ли го?

— Не точно. А другият Лъки ли се казва?

— Да. Изпадна в делириум тременс пред очите ми. Имаше дълги коси и счупен зъб. Не ми каза фамилното си име, само искаше да се махне оттук час по-скоро, преди да са дошли ченгетата.

— Имате ли нещо против, ако задържа снимката?

— Не. Вземете я. И без това щях да я изхвърля. Какво да я правя?

— Лъки не каза ли къде отива?

— Прибирал се вкъщи. В Пасадина, Калифорния. Това беше всичко.

— Къде е най-близкото летище?

— В Сиера Бланка, на около двайсет и пет километра оттук. Но там няма пътнически полети. Трябва да отидете в Уейко.

— Благодаря — каза Стейси и бързо излезе от караваната.