Разбойнически керван

— Не позволявай на езика си да изрича подобни думи! Не знаеш ли, че когато се говори за тях, призраците идват? Я слушай! Той се приближава. Чу ли го?

Беше се разнесъл втори изстрел, и то по-наблизо от предишния. Вече беше сигурно, че стрелецът е Емери Ботуел. Опитното ухо умее добре да различава пукота на една пушка от друга, а аз бях чувал твърде често гласа на тази безпогрешна кентъкийска карабина, за да не го позная незабавно. Стана ми ясно, че в дързостта си моят приятел дебнеше около джума и търсеше мишена за своите куршуми. Нямаше съмнение, че двамината, застреляни от него, бяха от хората, оставени на пост от Хеджан Бей. Ако не променеше посоката, в която предполагах, че се движи, то англичанинът би трябвало да мине съвсем близо край мястото, където се намирахме ние, а в такъв случай се налагаше да се пазя от него също като разбойника до мен, защото нямаше как да не ме помисли за негов другар.

В този момент се разнесоха стъпки от двама души, които се приближаваха. Между дюните се появиха два широки бурнуса. Постът се връщаше с още един човек, който незабавно пристъпи към мен и започна да ме оглежда, доколкото му позволяваше тъмнината.

— Селям лейлет — нека нощта бъде щастлива за теб! — поздрави той. — Ти ли желаеш да говориш с Хеджан Бей?

— Да. Ти ли си предводителят на джума?

— Не. Бея няма да изостави своя керван, докато не си отиде Удушвача, който дебне около него. Каква вест му носиш?

Значи главатарят на разбойниците се страхуваше от Пехливан Бей и беше останал при своите хора под претекста, че иска да ги закриля.

Много ми се щеше още сега да се срещна с Бея, но тъй като знаех, че Емери е наблизо, предпочетох на първо време да се присъединя към него.

— Трябва да говоря с Хеджан Бей, а не с теб. Защо се крие? Нима страхът от Удушвача е причината да му се схванат краката?

— Внимавай какво говориш! Нашият предводител не знае що е страх. Той властва над всички шилуги и амазиги (Свободни мъже. Б. нем. изд.) в пустинята, а аз съм мюдирът (В случая водач, началник. Б. пр.) на джума. Покажи ми аламата!

— Ето го! — отвърнах аз, като отстъпих назад и се прицелих с пушката си в него. — Щом си мюдирът на този джум, тогава върви преди него в геената!

Канех се да натисна спусъка, ала от изненада и тримата мъже стояха пред мен толкова слисани и беззащитни, че свалих пушката.

— Човече, да не полудя?.- попита ме мюдирът, след като се посъвзе с тон, който изразяваше безкрайното му учудване. — Ти притежаваш алама, а ме заплашваш със смърт! Да не би да искаш куршумът ми да прониже сърцето ти?

— Разбойнико, нима моят куршум нямаше да те изпревари? Нима уплахата не парализира цялото ти тяло така, че ти не можеше да се помръднеш? Знай, че преди още да успееш да вдигнеш кремъклийката си, и тримата ще станете плячка на смъртта. Бея се страхува от Удушвача. Тогава нека ти кажа, че аз съм брат на Пехливан Бей, който ще унищожи джума до последния му човек!

Той ме зяпна така, като че действително ме смяташе за умопобъркан.

— Аллах акбар — Бог е велик! Той може да дава разум и да го отнема, когато си поиска. Но пророкът заповядва да щадим лудите. Ела, последвай ни!

— Пътищата ни са различни. Моят води към Ал каср, а твоят — право в ръцете на смъртта.

— Умът ти е помрачен като нощ без звезди. Какво ще правиш в Ал каср?

— Умът ми е бистър и ясен като слънчев ден, който разкрива пред теб всичко. Аз не съм мюсюлманин, а християнин, и отивам в Ал каср, за да освободя френеца, когото държите в плен.

— Ти си гяурин и имаш алама? Умри, предател такъв!

Той вдигна пушката си, но моята карабина изгърмя и негодникът рухна на земята. Вторият изстрел улучи единия от постовете, а револверен куршум просна и другия, преди още някой от тях да беше успял да използва оръжията си. Бях постъпил честно и не ги бях убил, преди да им кажа, че съм техен неприятел.

Едва що бяха заглъхнали трите изстрела, когато нейде наблизо се разнесе силен глас:

— Хелоу — и — о — о!

Това беше викът, който надавахме с Емери винаги когато се скитахме разделени през гората или из саваната.

— Хелоу — и — о — о! — отговорих му, без да ме е грижа нито за Хеджан Бей, нито за неговия джум.

Повторихме вика още няколко пъти, докато се приближавахме един към друг, и най-сетне се изправихме лице в лице в сърцето на Сахара, както си бяхме обещали преди време в Щатите да се срещнем пак в Африка.

Той сложи ръце върху раменете ми и ме погледна в очите.

— Welcome in the Sahar! (Добре дошъл в Сахара! Б. пр.) — поздрави ме най-сетне Емери, като радостно ми стисна ръката.

Този израз на сърдечни чувства бе за него напълно достатъчен.

Не последва никакъв въпрос за нещо минало. Настоящето изцяло бе погълнало вниманието ни.

— Зареди! — каза той по своя лаконичен маниер.

И наистина в радостта си за пръв път бях допуснал непредпазливостта да забравя тази задължителна мярка. Веднага наваксах пропуснатото.

— Три изстрела — три разбойника, нали? — попита той.

— Да.

— А аз само двама. Къде ти е бивакът?

— Спрял съм с един кафила на десет изстрела оттук.

— Колко е голям?