Разбойнически керван

— С мен са осемнайсет, като броя и двамата си слуги, един тебус и един немец, на когото изцяло мога да разчитам.

— Кабирът е човек на Хеджан Бей, нали?

— Да. И той, и шейхът ал джемали са мъртви. Ти защо ми определи среща в Баб ал Гуд?

— Защото няма съмнение, че някъде наблизо разбойниците имат таен склад. Всеки джум се завръща там.

— Знам къде е свърталището им. То е в някакъв каср, а там ще намерим и Рено.

Хладнокръвният и сдържан англичанин все пак извика от изненада:

— Ти го знаеш, а аз не, макар да се скитам от толкова време наоколо, докато ти току-що пристигаш!

— Успях да го изкопча от кабира, който ми имаше доверие, защото притежавам аламата на Бея.

— Ти имаш неговия знак? Кой ти го даде?

— Самият той. Застрелях лъва, който го беше затиснал с лапите си.

— Убил си лъв? Ловджийската му кръв кипна.

— Един лъв и двойка черни пантери. Ще видиш кожите им.

— Pshaw! (Възклицание, изразяващо пренебрежение и неодобрение, Б. пр.) Та нали не са мои! Ами къде срещна Бея?

— В подножието на планините Аурес.

— Невъзможно. Той е в Гуд!

— Те са двама братя.

— А-а! И къде е сега другият?

— Мъртъв е.

Накратко му разказах най-важното.

— Приятелю, ти имаш направо нечовешки късмет! — недоволно измърмори той, след като свърших. — Напред, първо трябва да очистя и аз трети бандит и после ще видим какво ще правим по-нататък!

— Колко души наброява джумът?

— Рано сутринта бяха четирийсет и трима, а сега, като извадим петима, остават трийсет и осем.

— Къде са твоите спътници?

— Съвсем наблизо. Обикалям сам около джума, а после се присъединявам към тях. Умира всеки пост, на който се натъкна.

— Но защо само постовете? Ако искаш, още днес ще спипаме целия джум.

— Well, тогава искам!

— Ела!

Повървях още малко напред и спрях. Ако наблизо се намираше още някой пост, то можех да очаквам, че щеше да се отзове на уговорения сигнал. Сложих длани около устата си и имитирах дълбоките звуци „ом-му, ом-му“, издавани от хиената.

Не се бях излъгал, защото недалеч от нас се разнесе същият зов.

— Чакай ме тук! — наредих на Емери и продължих нататък. Срещу мен бавно се зададе някакъв арабин.

— Къде е Хеджан Бей? — попитах го аз.

— Ти ли си кабирът? — отговори ми той с въпрос.

— Да — кимнах аз.

— Пази се от Пехливан Бей! Ти не чу ли изстрелите му?

— Чух ги, а дори видях и него самия. Той уби трима мъже на джума, които стояха близо до мен. Кажи го на Бея! Трябва да говоря с него.

— Защо си спрял кервана не на определеното място? — продължи да ме разпитва той.

— Нима мога да го заведа там, където се намира Пехливан Бей?

— Прав си. Чакай тук!

Той се отдалечи, но скоро се върна. Очаквах нещо подобно. Арабинът ми каза:

— Опиши ми пътя до кервана! След като Удушвача се отдалечи, джумът ще дойде.

Показах му с ръка посоката.

— Ей там сме спрели, на двайсет пъти по-голямо разстояние от това, на което бие кремъклийката ти.

— Колко мъже има този кафила?

— Седемнайсет, изтощени от жажда и преумора.

— Ти разговаря ли с мюдира?

— Да. Куршумите на Удушвача убиха и него, и още други двама, както стояха до мен.

— Тогава слави Аллаха и му благодари, че си се отървал! Върни се и остани буден, за да чуеш, когато пристигнем!

Този пост сигурно беше някой нов член на бандата, понеже не познаваше кабира. Върнах се към Емери и го последвах настрани между дюните. Там се намираха неговите мехари, пазени от слугата му и водача. Заведох ги при кервана. Хората бяха чули изстрелите и се тревожеха за мен.

— Хамдулиллах — слава Богу, сихди, че се връщаш! — обади се Хасан Велики. — Чух пет изстрела и си помислих, че Хеджан Бей те е убил петкратно.

— Сихди Емир, Пехливан Бей! — извика тебусът веднага щом зърна англичанина.

При този вик всички керванджии със страхопочитание и боязън отправиха погледи към високата фигура на моя спътник.

— Да, хора, този ефенди е Пехливан Бей, чиито куршуми кажи-речи изядоха джума. Скоро разбойниците ще дойдат, за да ни нападнат. Пригответе се да ги посрещнем! — заповядах аз.

Тази вест предизвика голямо вълнение. Въоръжените до зъби хора се държаха като овце, които очакват идването на вълка, и само с помощта на компаса успях поне донякъде да им вдъхна кураж и самоувереност. Най-силно възмутен от тяхното поведение беше Хасан.

— Аллах акбар — Бог е велик, той дава на храбреца мъжко сърце, а на героя — челичен юмрук — викна им той с гръмовен глас. — Ала вие сте като бълхи, на които, покажеш ли им пръст, побягват с огромни скокове. Не ви ли казах, че се наричам Хасан ал Кебир и Джесар Бей, Удушвача на хора? Е, добре, тогава защо се страхувате? Страхувайте се от мен, а не от разбойниците, чиито меса ще изям и чиято кръв ще изпия като мериса и вода, подправена със зибиб!

— Дръж си устата затворена! — предупреди го щафелщайнецът.

— Самият ти си истински забиб и джумът ще те изгълта, като остави от теб само голямата ти уста, с която няма да могат да се справят и десет хиляди мъже. Започне ли стрелбата, тогава ми се ще да те видя къде ще се свреш!