Разбойнически керван

Точно такъв кладенец открихме и ние. Животните ни получиха възможност да се освежат и тъй като предишния ден ни бяха паднали като плячка няколко камили, ние можехме да намалим товарите на останалите животни. В резултат на това този ден яздихме вече с желаната бързина и успяхме да стигнем до Баб ал Гуд малко след падането на нощта.

Хаосът от разхвърляни във всичките посоки дюни ставаше все по-голям, а камилите трябваше да газят в нажежения пясък почти до коляно. Но в Баб ал Гуд попаднахме на цяло стълпотворение от скали, камъни и пясък, което в нощния мрак изглеждаше още по-зловещо. Откъм запад към каменните маси на Серира напираха високите разбунени вълни на Морето от дюни и като някакъв страшен прибой, който сякаш заповедта на някой могъщ дух беше вкаменила насред най-силното им вълнение, дюните като че се разбиваха във високите отвесни „крайбрежни“ скали на каменната пустиня, която не бяха успели да залеят. Едва дневната светлина бе в състояние да ни разкрие всички подробности на тази битка между пясъците и скалите. Но даже и в тази безнадеждна пустош добрият Бог се беше погрижил да има един от по-горе описаните кладенци. Тебусът го беше открил и той ни заведе при него. Там опънахме шатрите си.

На следващото утро посетихме Баб ал Хаджар — най-страшната част от Баб ал Гуд. Тя носеше името си Порта на камъните с пълно право.

Дали тук, на това място в пустинята титаните от праисторическите времена не бяха струпвали скали върху скали, за да щурмуват небето на Юпитер? Или пък великани бяха съградили огромен замък, чиито зъбери са искрели между звездите, но разядени от хилядолетията, зидовете им са се пръснали из пустинята, като е останала да стърчи само портата, под чийто свод се бяхме спрели сега, подобно на джуджета пред огромна катедрала? Две могъщи колони, високи по неколкостотин стъпки, изградени от грамадни каменни блокове, се издигаха към небето, като високо горе се накланяха към друга и допирайки се, образуваха островърха арка, каквато човешка ръка не беше способна да създаде. Отделните каменни късове бяха силно разядени от различните атмосферни влияния. Както изглеждаше, те едва се крепяха един върху друг и все пак Портата имаше достатъчно здрав вид, за да издържи още столетия.

Ето това беше Баб ал Хаджар, през която според сведенията, получени от кабира, минаваше пътят ни за Ал каср.

Яздехме бързо на изток. Лека-полека пясъчната пустиня се изгуби и отстъпи място на една от онези каменисти равнини, които, понеже са осеяни с хаотично разхвърляни скалисти късове, са наречени от арабите с името „yap“. Тук нямаше дълбоки пясъци да ни пречат и затова напредвахме по-бързо, отколкото през миналия ден. Както изглеждаше, теренът постепенно се изкачваше и привечер пред нас изплува верига от хълмове, чиито масиви от джир (Гипс, вар. Б. нем. изд.) отдалеч ни посрещнаха с ослепителната си белота под лъчите на залязващото слънце.

— Сигурно това е Джебел Серир, за която спомена кабирът — казах аз.

Емери кимна.

— Well, времето съвпада.

Продължихме да яздим, приближавайки се все повече до планинските възвишения. Извадих далекогледа си и Емери направи същото.

— Ал каср! — обади се той след минута-две, сочейки с дясната си ръка към средата на веригата от хълмове, която точно пред нас се извиваше и разширяваше във формата на подкова.

Аз също различих високите зидове, които се издигаха там. Както по всичко си личеше, това бяха лишените от всякакви прозорци останки от подобна на замък постройка, издигната там преди много, много години. Те бяха едно ново доказателство, че по-рано някои части от пустинята съвсем не са били тъй безлюдни, както сега, когато човешката цивилизация отново трябва да подеме прекъснатата борба с неплодородната земя.

— Може ли и аз да погледна през тръбата, господине? — попита щафелщайнецът. Подадох му го.

— Сихди, дай и на мен туй нещо! — помоли се Хасан. — Искам да видя какво има вътре!

Усмихнато изпълних и това желание, като нагласих пред окото му далекогледа във въпросната посока.

— Аллах акбар — Бог е велик, сихди, но ти си най-великият измежду мъдреците на земята, защото в твоята тръба има скрит един толкова огромен каср, че в него ще има място и за хиляда души!

Далекогледът тръгна от ръка на ръка. Възгласите на удивление следваха един подир друг и бе съвсем очевидно, че добрата ни репутация сред арабите неудържимо нарастваше.

— Ще забележат идването ни от Ал каср — подхвърли Емери.

— Засега все още не могат да ни видят. Впрочем ще трябва да се отклоним от досегашната си посока.

— Защо? Изкачването сигурно става от тази страна.

— Кабирът спомена за подземни стъпала, които водели към някакъв шот. Но ето че оттук не виждам нито шот, нито каквато и да било друга вода. Следователно, сигурно се намира от другата страна на възвишението.

— Правилно. Ще заобиколим хълма!