Разбойнически керван

Свърнахме надясно. От деня не беше останало кой знае колко много, а ние трябваше да стигнем до някакъв резултат още преди настъпването на нощта. Затова пришпорихме животните до предела на възможностите им. С удвоена бързина те ни понесоха около планинското възвишение, а както забелязахме, това не беше особено трудно, защото тук веригата от хълмове бе на много места просечена от клисури и проломи. Когато стигнахме приблизително до средата на заобиколния ни път, видяхме тясно дефиле, по което несъмнено се налагаше да свърнем. Навлязохме в него и не след дълго стигнахме до една котловина, разположена сред планината. По-голямата част от дъното й беше заета от солено езеро, което бе пълно с вода, понеже слънчевите лъчи почти не стигаха до него и то не можеше да се изпарява толкова бързо като водата в откритата Сахара. Скалите, образуващи стените на котловината, се издигаха отвесно към небето и горе, точно срещу нас, съзряхме да стърчи Ал каср. .

— Много тежък терен! — промърмори Емери.

— Няма как да преминем отсреща, без да ни забележат.

— Ще успеят най-много един или двама, които умеят тайно да се промъкват.

— Невъзможно е да останем да чакаме тук до падането на нощта. Аз ще се опитам.

— Well — аз също!

Слязохме от седлата и наредихме на останалите да се оттеглят в клисурата, за да не могат да ги забележат от Ал каср. Тъй като Корндьорфер предполагаше, че ще се изложа на опасност, пожела да ме придружава. Струваше ми доста усилия да го накарам да ме чака заедно с другите. А добрият, послушен Хасан остана без никакви възражения.

По скалистите стени на котловината се намираха достатъчно издатини и цепнатини, които при нужната предпазливост ни предлагаха добро прикритие. Придвижвахме се напред, като ту бавно пълзяхме, ту като правехме бързи големи скокове и най-сетне се добрахме до тесен и дълбок процеп, врязващ се в скалата точно под каср. Сигурно от тази цепнатина започваха скритите стъпала, които водеха нагоре. Нямаше друга възможност.

Навлязохме в процепа и видяхме, че предположението ни се потвърждава, защото все още не бяхме вървели кой знае колко през тесния проход, когато открихме в скалата нисък, подобен на врата отвор, от който започваха стъпала, водещи право нагоре.

— Качваме се! — подкани ме Емери.

— Още не! — възпротивих се аз. — Първо трябва да разберем накъде води тази цепнатина.

— Well, значи давай нататък!

Продължихме напред, но процепът скоро задънваше в скалите. Там, където свършваше, пред очите ни се разкри неочаквана гледка. Видяхме няколко стъпки висока купчина от човешки черепи и кости, по които имаше съвсем ясни следи, че са били оглозгани от хиени, чакали или пък от лешояди. С тях се смесваха парцали от различни разпокъсани дрехи, а няколко увиснали дрипи по острите ръбове на скалите над нас ни обясниха по какъв начин костите бяха попаднали тук. Несъмнено на това място Хеджан Бей ликвидираше осъдените на смърт хора, като ги блъскаха горе от скалата в зейналия под тях процеп — нещо, което явно ставаше не дотам рядко, защото преброихме повече от двайсет черепа.

— Такава е участта на неговите пленници! — прошепна Емери.

— А може би и на собствените му хора, които са се провинили в непокорство. Мисля, че това няма да се повтори повече.

— Точно така, освен ако не му се удаде и нас самите да блъсне горе от скалата.

— Сигурно няма да успее, защото и десет такива Хеджан Бейове не струват колкото един-единствен вожд на сиусите. Хайде сега към стъпалата!

Върнахме се пред отвора в скалата.

Изглежда тук някога е имало силно земетресение, което не бе останало без последствие за скалата. Процепът, използван от нас, бе навярно резултат от него. Отворът, в който навлязохме, както и стръмният коридор, водещ нагоре, очевидно не бяха дело на човешка ръка, а бяха създадени от природата. Само стъпалата бяха направени допълнително от хората.

Всеки миг можехме да очакваме да се натъкнем на някой от разбойниците, който отиваше да вземе вода. Затова много предпазливо и съвсем безшумно се изкачвахме пипнешком нагоре. Проходът беше толкова тесен, че се налагаше да вървим един подир друг. Следователно при евентуална среща с врага не бе възможно да си помагаме, но пък това се компенсираше от обстоятелството, че и срещу нас имаше място само за един-единствен човек. Тъй като стъпалата имаха съвършено различна височина, едва след продължително и много трудно изкачване успяхме незабелязано да стигнем до горния край на „стълбището“.

При липсата на дървен материал в пустинята не очаквахме да се натъкнем на врата, но въпреки това заварихме входа затворен. Пред него имаше голям къс скала, който, както се установи след нашия оглед, с помощта на някакво невидимо за нас съоръжение можеше да се отмества навътре. Напразни останаха всичките ни усилия да го отстраним.

— Сега какво? — попита Ботуел. — Трябва да влезем вътре!

— Или да щурмуваме Ал каср отвън.