Разбойнически керван

— Мълчи! — избухна охуленият Хасан. — Аз съм кабаш от ферката ен Нураб, а ти си само Юсеф Ко ер дарб и твоите прадеди имат същото име като теб. Ти знаеш ли какво представлява един хаджия, един поклонник, посетил Мека? Аз съм бил два пъти в Мека, града на Пророка, веднъж в Медина, прославения, и съм се молил в Джида, където е погребана Ева, майката на човечеството — петстотин стъпки дълга и дванайсет широка. Ами ти какво си направил и на кое богоугодно място си бил? Ти си един френец, който яде свинско месо и който трябва да пътува през земите на правоверните, когато поиска да види страната на Пророка. Щеше да постъпиш по-умно, ако си беше останал в Ка ал брун. Затова си затваряй устата и мълчи!

— Машаллах, мътните го взели, ама колко го е яд тоз’ тип, че не може като мен да яде пушена шунка и свински бабек! Но затуй пък пие Ма ал Зат, което ще рече сок от крастави жаби и гущери, и се надува като хипопотам. Вярно, не съм бил в Мека или в Медина — обърна се той на арабски към Хасан след това енергично баварско словоизлияние, — но ако си мислиш, че си нещо по-добро от някой християнин от Калтенбрун, така ще те цапардосам право във физиономията, че тя ще стане триж по-дълга и по-широка от твоята петстотинстъпкова майка на човечеството в Джида!

Този път храбрият кабаш предпочете да си замълчи.

След кратко съвещание между Емери и мен решихме да поставим разбойниците между два огъня. Затова се разделихме. Присъствието на Пехливан Бей сигурно би окуражило керванджиите. По тази причина той остана при тях, докато аз и неговите спътници заедно с тебуса и моя сънародник, тоест всичко на всичко петима души, поехме между дюните, за да се скрием там, да изчакаме джума и да го нападнем в гръб.

Изглежда нашите изстрели здравата бяха сплашили Хеджан Бей, защото измина твърде дълго време, преди да доловим първите леки шумове от приближаващите се разбойници.

Двама от тях се промъкваха пред другите като разузнавачи, а останалите ги следваха на известно разстояние. Сенките им пробягнаха покрай нас, без някой да ни забележи, макар че се намирахме съвсем наблизо. Двамата съгледвачи обиколиха бивака на кервана, но там цареше такава тишина и такова спокойствие, че изглежда всичко живо отдавна вече спеше. После разбойниците се скупчиха на едно място, за да чуят заповедите на своя предводител. Несъмнено това бе най-удобният момент за нападение. Така, събрани в гъста тълпа, те предлагаха дори и на лошия стрелец сигурна цел, а ако, от друга страна, веднъж ги допуснехме да влязат в бивака, то аз и тогава не се съмнявах в победата, но тя щеше да ни струва далеч повече жертви. Явно Емери бе на същото мнение, защото в този миг между шатрите се разнесе заповедническият му глас:

— Рррее! Стойте, убийци! Ей сега отмъщението и Пехливан Бей ще ви връхлетят. Мъже, огън!

В следващата секунда от двете страни на разбойниците проехтя по един залп. Три двуцевки изпратиха сред тях и втория си куршум, а после бързо грабнах карабината „Хенри“. Успях да стрелям само два пъти с нея, защото след това на полесражението не остана нито един противник. Емери, щафелщайнецът и тебусът се втурнаха срещу изненаданите нападатели, но скоро разбраха, че за тях не бе останала никаква работа, тъй като, щом първоначалната уплаха на разбойниците премина и Хеджан Бей видя колко много от хората му лежаха на земята мъртви или ранени, веднага проехтя неговият вик:

— Аллах инхал — Бог да ги погуби! Бягайте, спасявайте се!

Разбойниците на пустинята нападат пътниците само заради плячката. Ако опасността е твърде голяма, а самата плячка не си заслужава риска, то те се отказват от намерението си. На тях им липсва онази смелост, която се изявява и върши чудеса сама по себе си, съвсем независимо от някаква си печалба. При големия страх, който изпитваше всичко живо от джума, на разбойниците никой досега не беше оказвал някаква що-годе по-значителна съпротива. Този път обаче една минута се беше оказала напълно достатъчна, за да бъдат обърнати в бягство. Всяващите ужас мъже на Хеджан Бей изчезнаха между дюните, без на някой от нашите хора да падне и косъм от главата.

Оставихме ги да избягат, без дори и да помислим да ги преследваме, понеже бяхме сигурни, че пак щяхме да се срещнем с тях. Керванджиите нададоха оглушителни победни крясъци, а тебусът с безмълвна ярост се нахвърли върху ранените, пренасяйки ги в жертва на своето отмъщение.

— Машаллах, мътните го взели! Ама че сражение! — недоволстваше щафелщайнецът. — И тия за кви ми се пишат? Разбойници ли били? Да имат да вземат! Негодници са те, които заслужават да ги нашибаш с камшик! Човек се зарадва веднъж, че ще падне хубав тупаник, а остава да се облизва като някой котарак, който е изпуснал птичето. Ама щом джумът пак ми падне, тогава хич няма да вземам пушката, ами направо ще се нахвърля върху тях с юмруци!