Разкриване

— Просто ми кажи, моля те! Дорфман въздъхна.

— Но само защото те помня от времето, когато беше разумен. Първо. Слушаш ли?

— Да, Макс. Слушам те.

— Първо. Знаеш всичко за Мередит Джонсън, което ти е необходимо. Затова засега забрави за нея. Тя не ти е грижа.

— Какво значи това?

— Не ме прекъсвай. Второ. Играй своята собствена игра, не нейната.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да решиш проблема.

— Кой проблем? Съдебното дело ли?

Дорфман изсумтя и разпери ръце.

— Невъзможен си. Само си губя времето.

— Искаш да кажеш, че трябва да се откажа от делото ли?

— Ама ти не разбираш от дума! Реши проблема’ Направи онова, за което най-много те бива. Свърши си работата. Сега си върви.

— Но, Макс…’

— Не, нищо не мога да направя за теб — каза Дорфман. — Твоя работа. Всеки сам отговаря за собствените си грешки. Трябва да се връщам при гостите си. Не забравяй обаче какво ти казах, Томас. Не го проспивай. И помни, всяка човешка постъпка има причина. Всички постъпки представляват решаване на проблем. Дори твоите, Томас.

Дорфман обърна инвалидната количка и се върна в ресторанта.

„По дяволите, Макс“, помисли той, докато вървеше по Трета улица във влажната вечер. Беше вбесяващо, че Макс никога не казваше онова, което мислеше. Там е работата, Томас. И то не от днес.

Какво, по дяволите, означаваше това?

Макс беше отвратителен. Можеше да ти скъса нервите. Тъкмо такива спомени бяха оставили у Сандърс повечето съвещания от времето, когато той беше в Управителния съвет на „Диджи Ком“. Сандърс неизменно се прибираше изтощен от тях Някога в Кюпъртино по-младшите ръководители бяха кръстили Макс Любителя на гатанките.

Всички човешки постъпки представляват решаване на проблем. Дори твоите, Томас.

Сандърс поклати глава. Звучеше безсмислено. А междувременно трябваше да свърши много работи. В края на улицата намери телефонна будка и набра номера на Гари Босак. Беше осем часът. Босак си бе у дома. тъкмо бе станал от леглото и бе направил кафето преди началото на работния си ден. Сандърс си представи как той се прозява пред пет-шест модема и компютърни монитора и се кани да започне ровенето из базите данни.

Телефонът даде сигнал „свободно“ и се включи телефонен секретар. „Тук е «НЗ Профешънъл Сървисиз». Оставете съобщение.“ Продължителен звуков сигнал.

— Гари, обажда се Том Сандърс. Знам, че си вкъщи, обади се.

Нещо изщрака и се чу гласът на Босак.

— Хей! Последният човек, за когото си мислех, че може да позвъни. Откъде се обаждаш?

— От автомат.

— Добре. Как вървят нещата, Том?

— Гари, трябват ми някои работи. Да погледнеш едни данни.

— Хм… Служебни или лични?

— Лични.

— Хм… Том, доста съм зает тези дни. Можем ли да го отложим за следващата седмица?

— Ще бъде много късно.

— Но съм страшно зает.

— Гари, какво става?

— Не се прави на ударен, Том. Много добре знаеш.

— Имам нужда от помощ, Пари.

— Хм! С удоволствие бих ти помогнал. Но току-що ми се обади Блакбърн и ме предупреди, че ако се захвана с теб по какъвто и да било въпрос, още утре в шест сутринта хората от

ФБР ще цъфнат и ще претърсят апартамента ми.

— Господи! Кога ти се обади?

— Преди около два часа.

Преди два часа. Блакбърн го беше изпреварил.

— Гари…

— Хм! Знаеш, че винаги съм имал слабост към тебе. Том. Но не и този път. Разбрахме ли се? Трябва да вървя.

Щрак.

— Честно казано, нищо не ме учудва — каза Фернандес и отмести картонената чиния.

Двамата със Сандърс бяха хапнали сандвичи в нейния кабинет. Беше девет часът вечерта, съседните кабинети вече бяха тъмни, но телефонът й продължаваше да звъни и често прекъсваше разговора им. Навън пак заваля. Изтрещя гръмотевица и през прозореца Сандърс видя летни светкавици.

Седнат в опустялата адвокатска кантора, той имаше усещането, че е сам-самичък в целия свят, ако не се броят Фернандес и пълзящият мрак. Събитията се развиваха много бързо: сутринта още не я познаваше, а сега животът му в известен смисъл зависеше от нея. Той се вкопчваше във всяка нейна дума.

— Преди да продължим, искам да подчертая едно — каза Фернандес. — Правилно не сте се качили в колата с Джонсън. Никога повече не бива да оставате насаме с нея. Дори за няколко минути. Никога, при никакви обстоятелства. Ясно ли е?

— Да.

— В противен случай с вас е свършено.

— Няма.

— Добре. И така Водих дълъг разговор с Блакбърн. Както можете да се досетите, оказват му голям натиск да намери решение на проблема Опитах се да отложа срещата с посредника за следобед. Той намекна, че фирмата е готова да действа, и държи да не се протака. Тревожи се колко ще продължат преговорите. Затова утре почваме в девет.

— Добре.

— Хърб и Алън са напреднали. Според мен утре ще са в състояние да ни помогнат. Статиите за Джонсън също ще ни влязат в работа — каза Фернандес и погледна фотокопията от „Ком Лайн“.

— Защо? Според Дорфман те нямат нищо общо.

— Прав е, но документират пътя й във фирмата и оттам можем да извлечем сведения. Има за какво да се хванем. Същото е със съобщението по електронната поща от вашия приятел. — Адвокатката се намръщи, загледана в разпечатката. — Адресът е от „Интернет“.

— Да — изненадано потвърди Сандърс.