Разкриване

Но сега с поредната реорганизация… какво ли щеше да се случи? Не беше изключено Сандърс да бъде понижен и да ръководи само някой клон на „Диджи Ком“ в чужбина. Или още по-лошо: от седмици наред се носеха упорити слухове, че седалището на фирмата в Кюпъртино отново ще изземе от Сиатъл целия производствен контрол и ще го възложи на ресорните директори в Калифорния. Сандърс не бе обърнал внимание на приказките, защото му се струваха лишени от смисъл — директорите имаха достатъчно работа по пласмента на изделията, за да се товарят допълнително и с производствените въпроси.

Сега обаче бе изправен пред възможността слуховете да отговарят на истината. Ако бяха верни, сигурно го чакаше не само понижение в длъжност. Можеше направо да бъде изхвърлен от работа.

Господи, да остане на улицата!

Усети се, че прехвърля наум думите, които чу сутринта от Дейв Бенедикт на ферибота Бенедикт даваше ухо на слуховете и явно знаеше доста неща Може би дори повече, отколко-то казваше.

Вярно ли е, че ти си единственият началник на управление, който не е инженер?

И после натърти:

Не е ли необичайно?

„Божичко“, помисли Сандърс. Пак се изпоти. Насили се отново да поеме дълбоко дъх. Стигна края на коридора на четвъртия етаж и влезе в кабинета си, където смяташе, че го чака финансовият директор Стефани Каплан. Тя можеше да му каже какво става. Но кабинетът беше празен. Сандърс се обърна към секретарката си Синди Улф, която се суетеше около картотеките.

— Къде е Стефани?

— Не е идвала.

— Защо?

— Отменили са срещата ви в девет и половина заради персоналните промени — обясни Синди.

— Какви промени? — изненада се Сандърс. — Какво става?

— Има някаква реорганизация — каза Синди. За да не среща погледа му, тя упорито се взираше в бележника за телефонните обаждания върху бюрото. — Насрочили са неофициален обяд с ръководителите на отдели в дванайсет и половина в заседателната зала. Фил Блакбърн е тръгнал насам да разговаря с теб. Ще дойде всеки момент. Я да видим какво още има. Днес следобед „Ди Ейч Ел“ ще достави устройствата от Куапа Лумпур. Гари Босак иска да те види в десет наполовина. — Синди плъзна пръст по страницата. — Дон Чери се обади два пъти за Коридора, а току-що спешно позвъни Еди от Остин.

— Свържи ме с него.

Еди Ларсън беше технически ръководител в завода в Остин, който произвеждаше клетъчни телефони. Синди набра номера. Миг по-късно Сандърс чу познатия глас с типичното тексаско провлачване.

— Здрасти, Томи.

— Здравей, Еди. Какво има?

— Малък проблем в производството. Можеш ли да ми отделиш една минута?

— Разбира се.

— Да ти честитя ли вече новата длъжност?

— Още не са ми казали нищо — отговори Сандърс.

— Аха. Но нали ще стане?

— Нищо не знам. Еди.

— Вярно ли е, че ще закриват завода в Остин? Сандърс толкова се сепна, че избухна в смях.

— Какво?

— Ами да, такива ги разправят тук, Томи. „Конли-Уайт“ щели да купят фирмата и да ни затворят.

— По дяволите! — изруга Сандърс. — Никой нито продава, нито купува, Еди. Заводът в Остин определя стандарта за целия отрасъл. И освен това е много печеливш.

Последва пауза.

— Нали щеше да ми кажеш, ако знаеше нещичко, Томи?

— Да — потвърди Сандърс, — но това са само слухове, Еди. Не им обръщай внимание. Та какъв е проблемът?

— Глупости. Жените от цеховете настояват да махнем снимките, накичени в мъжката съблекалня. Били обидни. Мен ако питаш, това са си чисти тъпотии — каза Ларсън. — Защото жените никога не влизат в мъжката съблекалня.

— Тогава откъде знаят за снимките?

— В нощната смяна за почистването има жени. И сега жените от цеховете искат Снимките да бъдат махнати. Сандърс въздъхна.

— Само това оставаше да се оплакват, че не обръщаме внимание на равноправието между половете. Махни снимките.

— Дори ако жените държат снимки в своите съблекални ли?

— Хайде, направи го, Еди.

— Според мен това са феминистки измишльотини. Някой почука на вратата. Сандърс вдигна очи и видя на прага Фил Блакбърн, юрисконсулта на фирмата.

— Еди, трябва да свършваме.

— Добре — съгласи се Еди, — но от мен да знаеш…

— Еди, извинявай. Трябва да тръгвам. Обади ми се, ако има промени.

Сандърс затвори слушалката и Блакбърн влезе. Първото впечатление на Сандърс беше, че юрисконсултът се усмихва прекалено широко и се държи прекалено жизнерадостно.

Лош признак.