Разкриване

— Господи, Фил! Сигурно е било преди десетина години.

— Толкова отдавна! — учуди се Блакбърн.

Когато се запознаха, Мередит Джонсън беше просто една от хилядите хубавички сътруднички на търговските дирекции в Сан Хосе — момичета на по двайсет и няколко години, наскоро завършили колежа, направили едва първите стъпки в демонстрациите на изделията, по време на които някой по-старши непрекъснато говори на клиента. Впоследствие мнозина от тях се научаваха сами да извършват продажбите. Когато Сандърс се запозна с Мередит, тя бе усвоила достатъчно добре жаргона, за да бъбри нехайно за мрежови архитектури и мултиплексиране. Познанията й бяха съвсем повърхностни, но от нея не се изискваше нищо повече. Беше хубава, сексапилна и умна. Притежаваше неподправено самообладание, което й помагаше в неудобни моменти. Тогава Сандърс й се възхищаваше. Но в никакъв случай не му минаваше през ума, че Мередит е способна да заеме високопоставена длъжност във фирмата. Блакбърн сви рамене.

— Много вода е изтекла през тези десет години, Том — каза той. — Мередит не е само специалистка по продажбите. Тя продължи следването и получи магистърска степен. След „Симантек“ и „Конрад“ дойде да работи при нас. През последните няколко години сътрудничи много тясно с Гарвин. Тя му е нещо като протеже, а той е доволен от работата й по много задачи.

Сандърс поклати глава.

— И сега ми е шефка…

— Това проблем ли е за теб?

— Не. Просто е странно. Бившо гадже ми става шеф.

— Е, нещата се променят — каза Блакбърн. Той се усмихваше, но Сандърс забеляза, че го наблюдава внимателно. — Малко си напрегнат, Том.

— Трябва ми време, за да свикна с мисълта.

— Пречи ли ти да си подчинен на жена?

— Изобщо не. Работех с Ейлийн, когато беше началничка на отдела „Личен състав“, и се разбирахме много добре. Не е там работата. Само е странно, че тъкмо Мередит Джонсън ми става началник.

— Тя е впечатляващ и способен ръководител — заяви Фил, стана и оправи вратовръзката си. — Мисля, че когато имате възможност отново да се опознаете, тя ще ти направи голямо впечатление. Дай й шанс, Том.

— Разбира се — увери го Сандърс.

— Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. И мисли за бъдещето. В края на краищата след около година трябва да си забогатял.

— Това означава ли, че остава идеята да отделим новите изделия?

— О, да. Естествено.

Много се обсъждаше онази част от плана за сливането, според която „Конли-Уайт“ ще купи „Диджи Ком“ и после ще отдели новите изделия в акционерно дружество. А това щеше да донесе огромни печалби на всички в управлението заради възможността евтино да купят дялове, преди да започне търгуването на акции на борсата.

— В момента работим по последните подробности — продължи Блакбърн. — Очаквам обаче ръководството на твоето равнище да започне с предоставяне на акции за двайсет хиляди долара и първоначална опция за петдесет хиляди акции по двайсет и пет цента с право на закупуване по още петдесет хиляди годишно през следващите пет години.

— И отделянето ще се осъществи дори ако Мередит ръководи всички отдели?

— Вярвай ми. Отделянето ще стане през следващата година и половина. То официално е включено в плана за сливането.

— Има ли някаква възможност Мередит да промени мнението си?

— Никаква, Том — усмихна се Блакбърн. — Ще ти издам една малка тайна. Отделянето всъщност беше нейна идея. На Мередит.

Блакбърн излезе от кабинета на Сандърс и се запъти по коридора. Намери празна стая и оттам позвъни на Гарвин. Чу в слушалката познатото остро сопване:

— На телефона Гарвин.

— Говорих с Том Сандърс.

— И?

— Бих казал, че прие новината добре. Беше разочарован, разбира се. Мисля, че слуховете вече бяха стигнали до него. Но се държа добре.

— А за новата структура? — попита Гарвин. — Как реагира?

— Загрижен е — отвърна Блакбърн. — Изрази резерви.

— Защо?

— Смята, че Мередит няма необходимите технически познания, за да ръководи управлението.

— Технически познания ли? — изсумтя Гарвин. — Това е последното нещо, за което ми пука. Тук не става дума за технически познания.

— Разбира се. Но според мен съществува известно напрежение в личен план. Нали знаеш, някога са имали връзка.

— Да — отсече Гарвин. — Известно ми е. Разговаряли ли са?

— Той твърди, че не са се виждали от няколко години.

— Стари сметки за уреждане?

— Май не.

— Тогава какво го притеснява?

— Според мен просто свиква с мисълта. — Ще се примири. — И аз така смятам.

— Кажи ми, ако стане нещо — рече Гарвин и затвори телефона.

Сам в кабинета, Блакбърн се намръщи. След разговора с Гарвин бе някак напрегнат. Като че всичко вървеше добре и все пак… Сандърс сигурно нямаше да приеме реорганизацията без бой. Беше популярен в Сиатъл и лесно можеше да създаде неприятности. Бе прекалено независим, не ставаше за работа в екип, а в момента фирмата се нуждаеше от хора за екип. Колкото повече Блакбърн размишляваше, толкова повече растеше увереността му, че Сандърс ще създава проблеми.