Разкриване

— Виж, Том. Веднага след случката в понеделник вечер никой не разтръби нищо. Ти не се обади на никого. Мередит също. Според мен и двамата сте искали историята да се забрави. За нещастие последва недоразумението на следващия ден и се породи ненужен спор. Ако беше дошъл навреме за съвещанието, ако с Мередит отстоявахте едно и също мнение, нямаше да се случи нищо. Двамата щяхте да си работите заедно и случката щеше да си остане само между вас. А сега виж докъде стигнахме. Всъщност това е една голяма грешка Защо просто да не я забравим и да гледаме напред? И да забогатеем. Том? Какво лошо има в това?

— Нищо — най-накрая проговори Сандърс.

— Добре.

— Само че няма да стане — допълни Сандърс.

— Защо?

През ума му минаха десетки отговори. „Защото тя не е компетентна. Защото е хлъзгава като змия. Защото е въжеиграчка, мисли само за фасадата, а техническият отдел трябва да създаде изделието. Защото е лъжкиня. Защото нея уважавам. Защото пак ще го направи. Защото тя не ме уважава Защото не се отнасяш към мен честно. Защото ти е любимка. Защото предпочете нея пред мен. Защото…“

— Нещата стигнаха прекалено далеч — каза той. Гарвин го изгледа.

— Могат да се върнат назад.

— Не, Боб. Не могат.

Гарвин се наведе и сниши глас.

— Слушай, пикльо. Знам точно какво става. Взех те, когато още имаше жълто около устата. През цялото време ти помагах, давах ти възможности, лансирах те. А сега си решил да играеш непозволено? Прекрасно. Искаш да омажещ всичко? Зле ти се пише, леке такова.

Той се изправи.

— Боб, стане ли дума за Мередит Джонсън, губиш желание да говориш разумно.

— А, значи смяташ, че аз имам проблем с Мередит? — Гарвин се изсмя дрезгаво. — Слушай, Том: била ти е гадже, но е умна и самостоятелна, затова не си се справил. Побеснял си, когато те е оставила. И сега, след толкова години, искаш да си върнеш. Ето каква е работата. Няма нищо общо с етиката в деловите отношения, с нарушаването на закона, със сексуалния тормоз или някоя друга глупост. Подбудите ти са лични и дребнави. Пълен лайнар.

Гарвин тръгна да излиза от ресторанта и гневно профуча покрай Блакбърн, който за миг остана като втрещен, загледан в Сандърс, после забърза след шефа си.

Сандърс се запъти към масата си. Мина покрай едно сепаре с няколко души от „Майкро Софт“, включително двама известни тъпаци от програмирането на системи. Някой изгрухтя.

— Здрасти, господин Свински — тихо каза непознат глас.

— Грух! Грух!

— Не ти стана, а?

Сандърс направи няколко крачки, после се обърна.

— Хей, момчета — каза той, — поне не се навеждам и не хващам глезените си с ръце по късни срещи с… — и той изрече името на един от шефовете на програмирането в „Майкро Софт“.

Всички се заляха в бурен смях.

— Ха, ха!

— Господин Свински говори!

— Грух, грух!

— Всъщност какво правите тук, момчета? — попита ги Сандърс. — Да не би вазелинът в Редмънд да е свършил?

— Ха, ха!

— Свински е бесен!

Превиваха се от смях като гимназисти. На масата стоеше голяма кана бира. Единият се обади:

— Ако Мередит Джонсън смъкне гащи за мен, сигурно няма да викам полиция.

— Само това оставаше!

— Обслужваме с усмивка!

— Ама обвинител се извъди!

— Първо дамите!

— А така!

Удряха по масата и се смееха гръмогласно.

Сандърс се отдалечи.

Гарвин ядосано се разхождаше напред-назад по тротоара пред ресторанта. Блакбърн стоеше с телефон до ухото.

— Къде е проклетата кола? — попита Гарвин.

— Не зная, Боб.

— Казах му да чака.

— Знам, Боб. Мъча се да го намеря.

— Боже Господи, най-простите неща. Не можеш да накараш дори тия тъпаци, шофьорите, да си вършат работата.

— Сигурно е отишъл до тоалетната.

— Е, и какво? Цял ден ли ще се бави? Проклетият Сандърс. Вярваш ли му?

— Не, Боб.

— Просто не проумявам. Не иска да се споразумеем. А аз отстъпвам. Предлагам му да запази работата си, предлагам му акциите, предлагам му всичко. И той какво прави? Господи!

— Не е играч за екип, Боб.

— Прав си. Отказва да се спогодим. Трябва да го накараме да седне на масата и да разговаряме.

— Трябва, Боб.

— Не го разбира — каза Гарвин. — Това е проблемът.

— Историята се появи в сутрешните вестници. Сигурно не е плеснат с ръце от удоволствие.

— Не, не го разбира.

Гарвин пак започна да крачи.

— Ето я колата — каза Блакбърн и посочи надолу към улицата.

Към бях се приближаваше линкълнът.

— Най-после. Виж какво, Фил. Писна ми да си губя времето със Сандърс. Помъчихме се да сме любезни, не успяхме. Това е положението. Какво трябва да направим, за да се усети?

— Мислех си — отговори Блакбърн. — Какво прави Сандърс? Какво излиза? Хвърля кал по Мередит, нали?

— Така е, по дяволите.

— Не се поколеба да я очерни.

— Има си хас.

— Но това, което твърди за нея, не е вярно. Когато очерняш обаче, не е задължително да казваш истината. Просто хората трябва да ти повярват.

— Е, й?

— Значи може би трябва да изпита същото на свой гръб.

— Какво да изпита? За какво говориш?

Блакбърн замислено гледаше приближаващата се кола.

— Мисля, че Том е способен на насилие.

— Глупости — отряза Гарвин. — Познавам го от години. Кротък е като агънце.