Разплата

— Изгубил е много кръв. За щастие, куршумът не е засегнал каротидната артерия. Но още не мога да кажа колко зле е ранен. — Той се поколеба, преди да я запита: — Този турникет… ваше дело ли е?

Рейчъл кимна.

— А сега нека да погледна и вас.

Тя усети студеното щипане на тампона със спирт по кожата на лицето си, но дори и сега не отклони очи от носилката. На врата на Логан санитарите вече бяха поставили плътен бандаж, а на лицето му — кислородна маска. Единият санитар пристягаше каишите на носилката.

Другият я накара да се обърне, огледа я и подсвирна от изненада.

— Ухото ви…

— Зная. Голяма ли е раната?

— Изглежда, ще успеем да я закърпим. Още кърви. Куршумът е преминал може би само на милиметри от черепа ви.

Рейчъл зърна за миг отражението си в блестящия санитарен поднос от неръждаема стомана. Оказа се, че санитарят си разбираше от работата, защото доста чевръсто, с умели движения почисти раната й.

— Къде ще го откарате?

— В спешното отделения на „Сейнт Мери“.

Рейчъл поклати глава.

— Той е федерален агент. Картата е в джоба му. Трябва да го отведете в „Джон Хопкинс“.

— Нямаме право да…

— Той трябва да бъде грижливо охраняван.

Санитарят я изгледа мълчаливо, после кимна. Знаеше правилата.

— Включи сирената и карай направо към „Джон Хопкинс“ — нареди той на шофьора на линейката. — Кажи им по радиотелефона, че им караме спешен случай, от онези с код две.

Той понечи отново да се обърне към нея, но само каза:

— Хванете се здраво.

Ала за негова изненада, тя вече беше изчезнала.

Рейчъл заобиколи пожарникарите и прескочи няколко щранга. Едва не се хлъзна по мокрия паваж пред склада. Вече бяха пристигнали три коли от балтиморската полиция. Пазачът обясняваше нещо на лейтенанта. Рейчъл знаеше, че той няма да пропусне да спомене нито дума за нея.

Тя заобиколи зад ъгъла, изтича към камиона и влезе в колата на Смит, паркирана зад него. Изхлузи полото през врата си, смъкна противокуршумната жилетка, откопча колана с гранатите и прибра всичко под седалката. Линейката с писък се втурна покрай нея на път за болницата.

Раната в ухото й пулсираше от болка, но дори това не й попречи да възстанови спомена за преживения кошмар. Помнеше всичко съвсем ясно. Но като че ли едва сега осъзна, че животът на Логан Смит виси на косъм. Знаеше къде трябва да отиде и какво да направи, след като се озове там. Пред очите й непрекъснато се мержелееше силуетът на куриера — представяше си го смътно по описанието на онзи сержант, дежурен пред входа на сградата на полицията в Балтимор.

Премести се зад волана.

— Сега оставаме само двамата в играта — гласно се закани тя на своя противник, когото никога не бе виждала.

Гумите изсвистяха и поднесоха по мокрия паваж. Рейчъл настигна линейката по булевард Маккомас и се залепи след нея. Но след като излязоха на Магистрала I-95, тя грабна клетъчния телефон и натисна 001 — кода за бързо набиране на номера на Люсил Паркър.

Съдията Саймън Естърхаус седеше в кабинета си на Кукс Роу, с ламперия от тиково дърво. Звукът от телевизора беше достатъчно намален, така че можеше да чува как скърцат дъските по пода на горния етаж, докато жена му търсеше нещо из шкафовете в спалнята. Той се облегна назад в кресло, тапицирано с кожа и се загледа през високия прозорец към малката тераса и градината зад нея. Разтри брадичка. Венците му отново се бяха възпалили, макар че бе свалил протезите веднага след като се бе прибрал у дома.

Но това страдание не беше нищо в сравнение със страха, чийто пипала проникваха в мозъка му като метастази. Прословутият Инженер, когото всички смятаха за непобедим и непогрешим, този път се бе провалил. Смит и Колинс сега знаеха къде Естърхаус крие тайните си. Инженера му бе обещал да се погрижи за тях. Но нали по-рано му беше обещал да се погрижи и за Бети Ъндъруд? Докато се връщаше от Белия дом, съдията не можа да потисне кошмарното видение — Логан Смит го причаква пред дома му на Кукс Роу, размахал карта в ръка и чифт белезници в другата.

Естърхаус потръпна. Очите му зашариха из кабинета, спирайки се на грамотите, окачени в рамки по стените, почетните адреси и фотографии с видни личности — неми свидетели на бляскавата му кариера. От тях се излъчваше усещане за власт и престиж. Нищо в този кабинет не му напомняше за заплахите, обвиненията и нападките, които можеха да съсипят живота му. Досега поне беше така… Но вече можеха да го спасят само жестоките действия на един мъж, който той ненавиждаше и презираше. Естърхаус не смееше да си го признае дори пред себе си. Погледна се в огледалото и в първия миг не повярва, че това изтормозено, напрегнато лице е неговото.

— С какво се развличаш? Припомняш си славните мигове?