Разплата

Инженера се изкачи по витата стълба към горния етаж. Прекоси вестибюла, застлан с дебел килим, после подмина вратата на стаята за гости и спалнята. Влезе в банята, облицована с мрамор, и се приближи до поставката, на която бяха наредени тоалетните принадлежности: четки за зъби, несесер за бръснене, афтършейв, комплект гримове и малки флакончета със скъпи одеколони. В ъгъла, зад парфюмите, стоеше ниска чаша с почистващ разтвор, в която съдията беше накиснал протезите си. Инженера измъкна от джоба си малка пластмасова туба — подобна на онези със спрей против хрема. Отвинти капачката и отброи в чашата петнадесет капки от млечнобялата течност. Завинти капачката и скри тубата в джоба си, после взе една книжна салфетка, запуши отвора на чашата, раздруса я и хвърли салфетка в тоалетната чиния. Разбира се, не забрави да пусне водата.

Памела го чакаше на най-долното стъпало. Той посочи към плика, оставен от нея на масата в преддверието до връзката с ключовете.

— Не е разумно да го държиш тук. Тези документи вече ни създадоха достатъчно главоболия.

Тя отметна глава и се изсмя — безгрижно, както само тя умееше.

— Какво искаше той от теб?

— Помоли ме да ти предам, че няма за какво да се безпокоиш.

Съдията проследи замислено как жена му коленичи пред камината и отмести решетката. Разбута с ръжена догарящите цепеници и добави намачкана хартия и подпалки, за да подсили огъня, после се обърна, грабна две дървета от кошницата в ъгъла и внимателно ги постави отгоре.

— Памела…

Тя се обърна, стиснала в ръка дългата кутия с кибритени клечки.

— Дай ми хапчетата. Моля те… Тези болки ще ме съсипят.

— Ей сега ще ти ги донеса — тихо промълви тя.

Драсна клечката и изчака пламъкът да обгърне хартията и подпалките. Огънят лумна веднага. Тя затвори решетката, отдалечи се от камината и се приближи до креслото му. Ръката й погали лицето му.

— След малко ще се върна.

Държеше обезболяващото лекарство както винаги в горния шкаф в кухнята, отляво на умивалника. За по-малко от минута тя беше готова с хапчетата и с чашата с вода. Когато се върна в кабинета, Саймън Естърхаус я чакаше в креслото си, с притворени клепачи. Памела видя как потрепериха ръцете му, когато посегна към чашата.

— Трябва да изляза — прошепна тя. — Искам да си починеш, Саймън. Само не забравяй какво ти каза президентът — да провериш внимателно всички документи, преди да се явиш пред сенатската комисия. — Тя го измери с поглед. — Не се съмнявам, че ще се справиш, скъпи.

Преди да напусне стаята, Памела се обърна и погледна назад към камината. Огънят се засилваше, подпалките вече догаряха. Под тях едва се забелязваше сгърченият, почернял плик. Вече не личеше, че е имал жълтеникав цвят. Още две-три секунди и от него щеше да остане само купчинка сива пепел.

Половин час по-късно Памела Естърхаус излезе от дома си на Кукс Роу, но в бързината въобще не обърна внимание на бежовия седан, паркиран до отсрещния тротоар.

Рейчъл проследи с поглед елегантно облечената дама, която с бързи крачки продължи към Уисконсин авеню.

Напускайки къщата, Памела всъщност улесняваше задачата на Рейчъл, която от четвърт час не откъсваше поглед от вратата на дома Естърхаус. През дръпнатите наполовина завеси зад високите прозорците беше успяла да зърне силуетите на съдията и съпругата му. Въпросът беше как да подмами Памела да напусне къщата, без съдията да се усъмни.

Рейчъл остави пистолета си на дясната седалка и го покри с одеялото, което беше открила в багажника. Първият патрон тя пазеше за куриера. Помисли си, че е доста вероятно той да позвъни на съдията след кървавата сцена в склада. Но засега нямаше признаци, че бе успял да се свърже със Саймън Естърхаус, което беше напълно логично. Рейчъл беше убедена, че е невъзможно той да е пристигнал тук преди нея. Нали на всеки убиец му е необходим поне половин час, за да скрие всичко, което го издава, за да се преобрази отново в нормален, безобиден гражданин, като всички наоколо.

„Ами ако той, също като мен, с нетърпение очаква съпругата на съдията да го остави сам в къщата…“

Тя се обърна и се огледа внимателно. През задното стъкло на седана не се виждаше нищо подозрително. Край бордюрите нямаше нито едно свободно място за паркиране. Самата тя едва бе успяла да открие пролука между колите, и то по чиста случайност — един кадилак бе потеглил точно пред нея и бе освободил място за нейния седан. Ако куриерът пристигне сега, ще трябва да остави колата си на две пресечки оттук и да продължи пеш. Затова тя оглеждаше напрегнато всички минувачи, всички без изключение. Търсеше някой, който да не прилича на разхождащ се пенсионер или на забързан студент. Не очакваше също куриерът да възприеме ролята на адвокат по анцуг и маратонки, излязъл за поредния си сутрешен крос. Нито на примерен съпруг, бързащ да се върне вкъщи, следван от кучето, теглено на дълга каишка зад гърба му.

Младата жена още обхождаше като скенер отсрещния тротоар със съсредоточен поглед, когато реши, че наблюдението няма да пострада, ако позвъни на Люсил Паркър.

— Аз съм, Рейчъл.