Разплата

— За него нищо не мога да твърдя със сигурност, но тя няма друг избор. Всичко, до което засега Колинс се е добрала, свидетелства, че следите водят към Саймън. Точно сега тя е твърдо уверена, че ако се докопа до Саймън, ще може да изтръгне от него името на убиеца. — Той огледа алеята, разделяща на две ресторант-градината. — Така че няма друг изход, освен да се опита да се срещне с него — продължи той, но този път по-тихо. — О, да, тя за нищо на света няма да се откаже от решението си лично да залови убиеца. Но не знае, че нищо няма постигне. Никога няма да залови онзи, който изстреля куршума срещу най-добрия й приятел, който може би щеше да играе в бъдеще и още една роля в живота й — ролята на обожаван любовник.

Памела се засмя:

— Какво?! Колинс и Смит? Ти се шегуваш!

— Хората могат да кажат същото и за нас двамата, Памела. Ако се замислиш, ще стигнеш до извода, че в най-скоро време е напълно възможно и за нас да плъзнат подобни слухове.

— С тази разлика, че ние ще оцелеем в тази смъртоносна игра — кимна Памела.

— Да, но не защото сме по-добри от тях.

— Тогава защо ще оцелеем?

— Защото не вярваме в човешките добродетели. Не вярваме, че това е зло, а онова — добро. — Той й се усмихна. — Ще ги надхитрим, защото сме по-умни и по-ловки от тях, защото знаем как да постигаме целите си.

Памела пое силната му, мъжествена ръка в дланта си и поднесе пръстите му към устните си.

— Понякога ме озадачаваш. Дори започвам да се съмнявам, че ще се влюбиш в нея.

— Аз? В Колинс? Не. Но дори и ти не можеш да отречеш, че за жена тя се справя доста добре.

— Наистина ли вярваш, че тя няма да се откаже от преследването и ще продължи да търси убиеца, каквото и да й струва това?

— … ще продължи да търси убиеца… — Инженера повтори думите й и се замисли. — Да, мисля, че точно така ще постъпи, защото възприема всичко прекалено лично. Мисля, че никога няма да се примири със смъртта на Моли Смит. Зная също, че отчаяно жадува да се срещнем лице в лице, дори и само за една-две секунди. Иска й се да се добере до това разкритие, ако ще и да е миг преди да умре.

Донесоха кафето. Памела отвори пакетчето с подсладител и разбърка кафето в чашата.

— А после какво ще стане? — попита тя, преди да приближи устни към ръба на чашата.

Инженера се наведе напред и отметна кичура от челото й. Тя усети как дъхът му стопли кожата й.

— После всичко ще приключи и ти най-после ще получиш това, към което толкова отдавна се стремиш.

Съдията Естърхаус разклати коняка в чашата, съзерцавайки как кристалчетата се стопяват в скъпата течност с цвят на тъмен пчелен мед. Когато лекарството се разтвори напълно, той отпи една глътка и усети как подлудяващата болка във венците му затихна. Питието го успокои, отпусна го и му позволи отново да се унесе в спомените си — изпълнени с демонично раздвоение, със съдбоносни решения, със заглушаване на истинските му желания, с безброй унижения. Помнеше всичко съвсем ясно, макар че му се искаше да забрави толкова много. Спомените драматично се блъскаха в съзнанието му като пеперуди в светеща лампа.

Алкохолът не само го сгря и успокои, но му вдъхна и смелост да се обади на Рейчъл Колинс. Естърхаус знаеше, че все още може да промени нещо, че не всичко беше безвъзвратно загубено и пропиляно. Нищо не го задължаваше да урежда тази среща край басейна „Тайдъл“. Нищо, освен измъчващата го съвест.

Съдията се вгледа втренчено в пламъците, танцуващи в камината. Вдигна ниската тумбеста чаша и отпи още малко от коняка. Напоследък, без сам да може да си обясни защо, натрапчиво го спохождаше образът на Логан Смит. Колкото и да се опитваше да го пропъди от мислите си, опитите се оказваха обречени на неуспех. Ето и сега отново се замисли как ли е изглеждал федералният агент в онзи склад, окървавен и проснат на пода.

После изплуваха другите кошмарни видения. Агентите, загинали в Аризона. И Моли Смит. И генерал Грифин Норт… Струваха му се като безкрайна верига, към която се бе оказал привързан и той от невидима, необяснима сила.

Но сред тях се открояваше един мъж, за който в спомените на съдията завинаги беше запазено по-специално място. Някога той беше негов приятел, на когото съдията може да разчита, който беше успял да спечели доверието му. Но този млад и многообещаващ юрист се бе провалил, защото нямаше нищо по-непростимо от това да се противопоставиш на силните на деня. Съдията беше принуден да го стъпче, да го унищожи, да съсипе кариерата му, макар сега да съжаляваше и да се измъчваше от чувството, че е виновен за непоправимото, което се бе случило с Коупланд.