Разплата

— И аз се съмнявам, че тук има нещо не наред — отговори Люсил. — Ще се опитам да узная повече чрез Бюрото за доходите на корпорациите към Финансовото министерство. Веднага се заемам с тази проверка.

Рейчъл се извърна, защото слънцето блестеше право в очите й. За миг движението на групата деца, играещи около фонтана, привлече вниманието й. Те се разпръснаха на всички страни, като гълъби, усетили приближаването на ястреб. И тогава го видя, на шестдесет метра от нея, бавно крачещ към пейката.

— Той идва — уведоми тя Люсил. — Няма да се отклоняваме от основните правила, нали? Ако не ти позвъня до тридесет минути, ще вдигнеш по тревога специалния отряд. Сигурна съм, че хората наоколо, като например продавачът на хотдог на ъгъла, ще ни запомнят, така че той няма да може да отрече, че никога не се е срещал с мен.

Той вече я беше забелязал и се насочи право към нея. Рейчъл се отдалечи от двете семейства на съседните пейки, които тъкмо започнаха да изваждат от саковете си сандвичи. Сега беше по-близко до учениците, ритащи топка на тревата зад пейките. Момичета, вероятно от същия клас, гледаха как момчетата тичат, крещяха и ръкопляскаха при всеки успешен удар. Зад импровизираното игрище се издигаше висок дъб. Без да откъсва очи от Естърхаус, Рейчъл се отдалечи към дъба и се подпря на дебелия ствол. Грапавата кора се вряза в дланта й. Другата й ръка беше пъхната в джоба и стискаше револвера. В момента слънцето грееше в гръб и й осигуряваше ценно предимство.

Съдията изглеждаше по-различен от снимката в „Ню Йорк Таймс“ — там беше с елегантен сив костюм и виненочервена вратовръзка. Но лицето беше същото. Едва когато той се приближи, Рейчъл забеляза повехналия му вид и бледата кожа на лицето, навярно неизлагано често на слънце. Беше облечен в тъмносин шлифер и сиви панталони, а на краката си носеше лачени обувки, грижливо лъснати. Тя се успокои малко, като видя, че шлиферът му беше разкопчан. Саймън Естърхаус крачеше с ръце, леко отдалечени от тялото, с разперени пръсти. Когато останаха само два метра между тях, тя долови мириса на коняк. Очите му бяха зачервени. Тя се огледа, но никъде наоколо не забеляза да са се появили други мъже или жени.

— Вие ли сте Рейчъл Колинс?

По време на службата си във Военната прокуратура Рейчъл неведнъж се беше сблъсквала с какви ли не нарушители. Сред тях имаше и много опасни типове, но имаше и жалки, дребни фигури. Никога досега обаче не бе попадала на личност, заплетена в такива престъпни комбинации. В първия миг тя дори не разбра, че го гледа хипнотизирано. Ала това би била естествената реакция на всеки нормален човек, пред когото се е изпречило олицетворението на злото. „Трябва да внимавам с него, и то извънредно много“, повтори си младата жена. А после, закани се тя мислено, когато съдията Естърхаус попадне зад решетките, може би отново ще се срещне с него, за да се опита да разбере мотивите му, но едва когато е спокойна, че той е на сигурно място, в строго охраняван затвор.

— Да, ясно ми е, че не изпитвате нещо друго към мен, освен омраза — смутено промърмори Естърхаус. — Но това би било доста неприятно, ако все пак желаете да преговаряме.

— Вече няма за какво да преговаряме. — Гласът й прозвуча твърдо, без следа от уплаха, без да трепне нито за миг. Но не можа да устои на изкушението да го упрекне, поне веднъж: — Защото не останаха много живи играчи.

Естърхаус се загледа някъде далеч зад гърба й, като че ли се опитваше да надникне отвъд хоризонта. Сякаш беше изпаднал в транс.

— Говорите така, защото нищо хубаво не сте запомнила досега — промърмори той. — Да, загинаха много, прекалено много… Но не всички. Все още не е късно да се сложи край на всичко това. — Той посегна към джоба си.

— Недейте.

— Но тогава как ще видите това, което съм ви донесъл? Не, не съм въоръжен.

Рейчъл не знаеше дали да му повярва — в дрехите му имаше достатъчно удобни места, за да се скрие пистолет. За всеки случай тя се приготви да измъкне своя револвер, преди той да е успял да стори каквото и да било. Проследи с очи ръката му, която бавно разтвори шлифера. Отвътре имаше два джоба. От единия се подаваха листа, сгънати наполовина.

— Документи. Мога ли сега да ви ги покажа?

Рейчъл знаеше, че може да измъкне оръжието си за някакви си три десети от секундата. Всяко движение на съдията, дори и той да се постарае да бъде внезапно, би било забавено, поради погълнатия алкохол.

— Извадете ги.

Естърхаус ги измъкна от вътрешния джоб. Страниците бяха хванати с телбод в горния ляв ъгъл. Стори й се, че бяха около двадесет — двадесет и пет.

— Какво е това?

— Не се ли досещате? Нали сте разговаряли с Бети? Не вярвам да е забравила за това досие. Сигурно ви е разказала за него.

На Рейчъл й се прииска да грабне листата от ръката му, но трябваше да прояви сдържаност.

Предпочете да се отдръпне встрани. Бяха почти еднакво високи, така че дулото на нейния револвер сочеше точно към десния му бъбрек. Рейчъл успя да надзърне зад гърба му, но бързо се успокои — наоколо беше чисто.

— Информация за последните дни на Норт, познах ли?