Разплата

Естърхаус кимна, а Рейчъл си помисли, че дори би се усмихнал, ако въобще можеше да се усмихва. Той разгърна страниците, докато най-после намери тази, която го интересуваше.

На нея бе описан маршрутът на последното пътуване на генерал Норт — до базата на ВВС в Калифорния. Посочваше се в колко часа самолетът ще излети от базата „Андрюс“, а след това и часът на пристигането в Палм Спрингс. Всички останали редове бяха задраскани с червена диагонална черта, а отгоре някой бе написал с едри печатни букви: „СЛУЧАЯТ Е ПРИКЛЮЧЕН“.

— Представям си как бие сърцето ви в този момент — заговори Естърхаус. — Макар че не мога да чуя ударите му. Но като че ли усещам задъханото ви дишане. Познахте ли тези страници?

Рейчъл предпазливо пристъпи към него, заставайки с гръб към ствола на дървото.

— Да, Бети ми беше споменала за този документ. — Тя го изгледа недоверчиво. — Защо досега не сте го унищожили? Някои страници тук вероятно са посветени на събития отпреди доста години. Защо още ги пазите? И защо, по дяволите, сте добавяли нови и нови?

— Вие сте следовател. Познавате психологията на престъпника. Може би и аз приличам по нещо на всички останали престъпници, които обичат да се връщат на местопрестъплението. Всички си приличаме по това — и убиецът, и джебчията… Обречени сме да си останем завинаги обвързани със спомените, въпреки страха, че можем да бъдем разкрити и съзнанието, че това може да се окаже решаващата улика.

Този път той наистина се усмихна — с болнаво помръдване на устните, разкриващи прекалено бели зъби, като че преди малко ги бе полирал и излъскал.

— Не посмях да унищожа тези страници. Вие сте млада, но когато ги прочетете, може би ще ме разберете по-добре. Навремето не вярвах, че някой друг ще надзърне в тях и че те завинаги ще си останат моя тайна. Но се оказа, че не съм взел под внимание прекомерното си високомерие и последиците от него. Разбирате ли за какво ви говоря?

— За гордостта, за прекалената гордост.

Съдията кимна, но в следващия миг примигна и притисна ръка към брадичката си. Рейчъл си помисли, че страда от зъбобол и е решил да разтрие челюст. Той избърса долната си устна, но когато отдръпна ръка, тя видя, че по дланта му се стича тънка бяла струйка.

— Трябва да ми съобщите името му.

Саймън Естърхаус я изгледа недоумяващо.

— Говоря за убиеца, нает от вас. Длъжен сте да ми го кажете.

— Да, длъжен съм да го предам.

Тя го изгледа учудено, когато той отново протърка челюст, но този път по-силно, след което изскърца със зъби.

— Ще се погрижа да ви задържат — продължи Рейчъл. — А сега искам да ми предадете тези страници. И без излишни движения.

Естърхаус се подчини. Рейчъл взе листата от ръката му и ги напъха в джоба си.

— Ще ви кажа кой е Инженера — бавно продума Естърхаус. — Макар че никой няма да ви разреши да го пипнете дори и с пръст, такъв играч е.

Рейчъл огледа парка, за да намери свободна от минувачи алея, по която да напуснат зоната.

— Наблизо ли е? — попита тя.

— Не му съобщих, че имам намерение да се срещна с вас.

— А защо ми казахте, че няма да можем да го арестуваме?

— Той не е от онези, над които се простира властта ви. Но ще го осъзнаете, едва когато ви разкрия кой е той.

За Рейчъл тази тирада звучеше безсмислено. Ако разполагаше с време и с помощници, би могла на всекиго да нахлузи белезниците. А сега разполагаше и с двете.

„Може би е глупаво… но защо да не опитам?“

— Зная за „Уандърленд Тойс“ — изрече тя.

Очите на Естърхаус се разшириха от изненада. Рейчъл осъзна, че държи в ръцете си силен коз. Това беше важна следа и Люсил трябваше да задейства своите хора веднага след като Рейчъл й телефонира.

— Как успяхте да го разкриете?

Но думите се изтръгнаха от гърлото му по-скоро като стон. Лицето му се сгърчи, той простена още веднъж. Ръцете му стиснаха устата и коленете му се подгънаха. Съдията се свлече на тревата и започна да се гърчи като епилептик. Рейчъл изкрещя, когато тялото му се сви в страхотен спазъм. Тя приклекна до него, стисна го за брадичката с едната си ръка, а с другата се опита да отскубне пръстите му от лицето. Но главата му продължаваше трескаво да се мята и да се удря в земята.

Викът й привлече вниманието на всички наоколо. Тя чу как хората се развикаха, после някой побягна.

— Обадете се на 911, веднага! — изкрещя тя през рамо.

Внезапно Естърхаус отпусна ръце. Рейчъл бръкна в джоба си за клетъчния телефон и го подхвърли на един от учениците, които бяха прекратили играта си, и ги наблюдаваха.

Тя погледна съдията. Очите му бясно се въртяха в орбитите, а челюстите му потракваха, като че ли се мъчеше да сдъвче нещо живо, мърдащо в устата му. Рейчъл разкъса ризата му и залепи ухо към гърдите. Сърцето му биеше до пръсване.

— Памела…

Произнесе името с ужасяващо прохъркване, след което шумно всмукна въздух и се задави.

Рейчъл с ужас видя как от устните му потече мътна бяла пяна.

— Името! Кажи ми името му!

Естърхаус се вторачи в нея като обезумял. Опита се да проговори, но успя да повтори само името на жена си. Нов спазъм разтърси гърдите му и той отметна глава.

— Памела го знае…