Разплата

Люсил спря, за да си поеме дъх.

— Работата е там, че сега съм принудена да докладвам всяка своя стъпка в кабинета на директора. Нали сме държавни служители. Нямам друг изход. Съгласно последните му заповеди, трябва веднага да прекратиш разследването и…

— Не съм му подчинена! Няма право нищо да ми нарежда.

— О, Рейчъл, та той веднага ще позвъни на твоя шеф! Може би вече го е сторил.

— Кажи на твоя директор, при цялото уважение, което му дължа, че ако той или някой друг реши точно сега да бие отбой, Памела Естърхаус ще бъде мъртва най-късно до сутринта. Осигури им още малко време, Люсил! Кажи им за съдията. По-добре да го чуят от твоите уста, отколкото от новините по телевизията след час-два. Не ме изоставяй точно сега. Наближава краят на играта… Остани с мен!

За миг пукотът от статичното електричество отекна гръмко в ухото на Рейчъл.

— Какво ще правиш сега? — попита Люсил.

— Ще побързам да открия Памела Естърхаус преди Инженера и да я скрия някъде, където ще бъде в безопасност.

— Но къде?

— В първото полицейско управление, което ми попадне пред очите. Или в сградата на ФБР. Тогава вече твоят директор може, ако пожелае, да ми вземе главата.

— Колко време ти е необходимо?

— Не зная. Люсил, чуваш ли ме? Обещавам ти, че ако ме притиснат до стената, ще вдигна такава олелия, че ще имаш повод да изпратиш момчетата от специалния отряд по следите ми.

— Добре, Рейчъл — тихо се съгласи Люсил. — Помъчи се да я откриеш, но не забравяй, че съм длъжна да съобщя на моя шеф плановете ти.

— Трябва да се опиташ да го убедиш, че ако Инженера пръв се добере до нея, ще бъде безнадеждно късно да й осигуряваме каквото и да било прикритие.

През дърветата край улицата и профучаващите автомобили Рейчъл успя да зърне мигащите светлини на полицейската кола по отсрещната алея. От пронизващия вой на сирените стъклата на колата й започнаха да вибрират. Тя набра номера на Памела Естърхаус.

Четири позвънявания — никакъв отговор. Накрая се чу женски глас.

— Министерство на правосъдието. Добър ден.

— Памела Естърхаус?

— В момента не е кабинета си.

„Може би ще прехвърлят разговора от кабинета й в друга стая…“

— Името ми е Рейчъл Колинс, военен следовател, от Форт Белвоар. Налага се спешно да говоря с госпожа Естърхаус.

— Един момент, моля.

Паузата й се стори безкрайна, Рейчъл започна да барабани с пръсти по волана. Наложи й се да чака още толкова дълго, че по едно време се зачуди дали не са прекъснали линията.

— На телефона е Памела Естърхаус.

Гласът беше рязък, делови и хладен. Рейчъл внезапно се смути: как да съобщи мрачната вест на една жена, с която никога не се бе виждала?

— Госпожо Естърхаус, аз съм Рейчъл Колинс. — Тя спомена своя чин, а след него и номера на служебната си карта, за да спечели доверието на жената на другия край на линията.

— Какво мога да направя за вас, следовател Колинс?

Рейчъл се опита да събере сили и да съобщи на Памела Естърхаус, че вече е вдовица. Спря се само, за да изслуша приглушеното й изхлипване, след което съобщи къде и кога беше умрял съдията.

— Колинс, наистина ли вие се обаждате?

Рейчъл затвори очи.

— Да, госпожо, аз се обаждам.

— Вие ли бяхте с моя съпруг, когато… когато това се случи?

— Да, аз бях.

— Но сега не сте при него, нали? Защо не ми се обаждат от полицията или от спешното отделение на някоя болница, а вие? Нищо не разбирам…

— Вашият съпруг почина от сърдечен пристъп, госпожо Естърхаус. Поне така изглеждаше. Но аз зная, че беше убит. Зная също, че убиецът сега е по вашите следи.

— Саймън убит?! Да не сте полудяла?

— Обадете се в полицията, госпожо Естърхаус. Те ще потвърдят кога и къде се е случило. Ще ви кажат също, че очевидци са видели някаква жена с него. Това бях аз. Но полицията не подозира каква опасност е надвиснала над вас самата. Но аз зная. Само аз. И притежавам доказателства. Ще ви обясня всичко, когато се срещнем в кабинета ви в Министерство на правосъдието.

— В момента не се намирам в Министерство на правосъдието, а в сградата на Конгреса. Моята секретарка ви прехвърли тук.

„О, това не е добре! Никак не е добре!“

— Госпожо Естърхаус, къде точно се намирате в момента?

— В библиотеката на Конгреса.

— Има ли някой около вас?

— Не. Преди малко си тръгнаха хората, с които имах среща.

— Някаква охрана?

— Слушайте, това вече преминава всякакви граници! Не ви познавам, никога не съм ви виждала…

— Веднага тръгвам към библиотеката.

— Прекъсвам връзката, следовател Колинс, ако наистина така ви е името. А после ще се обадя в полицията…

— Но след като се убедите, че ви казвам истината, може ли да ми позвъните на номера, който ще ви продиктувам. Моля ви…

— Добре. Дайте ми проклетия номер!

Рейчъл изреди цифрите. Чу се рязко изщракване, а след него сигнал „Свободно“.

Тя отпусна глава на облегалката. Памела Естърхаус — тази „важна клечка“ говореше като надменна кучка.

„Как би реагирала самата ти, ако беше на нейно място? Ако някоя жена, напълно непозната, ти пробута подобна версия?“