Разплата

Опита се да потисне гнева си. Засега най-важното беше, че Памела Естърхаус беше на сигурно място, в сградата на Конгреса. Там дори и Инженера не я заплашваше. Кабинетите бяха един до друг, а охраната — изключително строга.

Рейчъл измъкна свитъка, който й бе връчил съдията. За миг го задържа в дланта си, за да усети тежестта му. Забеляза, че някои от страниците бяха по-жълти, следователно, по-стари от другите. Остана така, с листата в ръка, за да се наслади на триумфа си — тя държеше доказателството, което можеше напълно да оправдае своеволните й инициативи през последните дни и часове.

Отново погледна свитъка, след което се зае да прелисти набързо страниците. Прегледа ги съвсем бегло, макар че и това беше достатъчно, за да реши какво да предприеме. Но какво й беше казала Бети Ъндъруд в Аризона? Че когато прочете тези документи, ще се убеди, че генерал Норт от години е бил обект на следене…

Да. Това беше очевидно още от беглия прочит, но въпреки това изглеждаше ужасяващо и абсурдно. Рейчъл не можа да се ориентира веднага, защото не можа да схване напълно връзката между описваните събития, докато търсеше пасажите, за които й бе споменала Бети.

Една патрулна полицейска кола се появи в дъното на алеята. Полицията навярно разполагаше с нейното описание и вече я издирваха. Тя подкара колата, за да се влее в потока от автомобили. Потегли по Индипендънс авеню, за да стигне до сградата на Конгреса. Замисли се какво да предприеме, после погледна часовника си и се изплаши, че няма да стигне навреме. Вече наближаваше Музея на авиацията и астронавтиката, а оттам й оставаха само няколко минути с колата. Извади клетъчния телефон и го стисна в ръка. Държа го така, докато корпусът му се стопли в дланта й. Изводите, до които стигна след минута размисъл, изглеждаха налудничави. Толкова налудничави, че с никого не смееше да ги сподели.

„Но ако не проверя, дори и да получа куршум в главата, как ще се убедя дали съм права, или не?“

Рейчъл позвъни на Люсил и й разказа всичко.

— Според мен, имаш право — тутакси се съгласи Люсил.

Рейчъл намери място за паркиране срещу ботаническата градина. Отдясно се издигаше сградата на Конгреса, масивна като крепост, с високия си купол, увенчан с бронзовата Статуя на свободата. Отляво беше по-малкото от двете изкуствени езера. През горещите летни дни там почти винаги се тълпяха хора, приседнали на ръба на басейна, рамо до рамо, потопили крака във водата. Но днес, въпреки възхитителната гледка, почти нямаше посетители. Рейчъл реши, че повечето от хората без работа бяха предпочели в този час да се разходят покрай бреговете на Потомак, за да се полюбуват на последните топли есенни дни.

Рейчъл вдигна поглед към внушителните стъпала пред сградата на Конгреса. За такава видна личност като Памела Естърхаус е достатъчно само да звънне по телефона, за да предизвика паника сред служителите в държавните учреждения. Сигурно вече е разбрала къде са откарали тялото на съпруга й. Разбрала е също и че вече нищо не можеше да се направи за него. Следователно можеше да допусне, че Памела Естърхаус не беше напуснала сградата на Конгреса, така че се надяваше да я намери в библиотеката на Конгреса или в кабинета й в Министерство. Това беше последното действие на пиесата и тя беше длъжна да изиграе ролята си докрай.

Рейчъл тъкмо тръгна по стъпалата нагоре, когато клетъчният телефон в джоба й избръмча.

— Следовател Колинс, обажда се Памела Естърхаус.

Рейчъл застина на място. Сухият тон беше отстъпил на по-мека интонация, пропита със скръб.

— Къде точно се намирате в момента?

Изглежда, че Памела Естърхаус не чу въпроса й.

— Оказа се, че сте били права… относно съпруга ми. Откарали са го в болницата в Бетесда. — Думите едва се отронваха от устата й. — Лекарят заяви, че симптомите наистина били като при инфаркт, но имало някои неясни моменти. Какво, по дяволите, може да означава това? Неколцина от свидетелите в парка описали пред полицаите външността на жената, която се опитала да помогне на Саймън. Според мен, това описание съвпада с данните за вашата външност.

— Госпожо Естърхаус, не може ли да уредите да ме пуснат при вас? Отвън съм, пред главния вход на сградата.

— Имам нужда да изляза на въздух. Не мога да остана повече тук, затова нека…

— Къде искате да се срещнем?

— До малкия басейн край изкуствената пещера.

— Да, виждам го от тук. — Рейчъл се затича. Клетъчният телефон се тресеше в ръката до ухото й. — Само не прекъсвайте! Говорете, говорете!

— Нямам сили да говоря повече. Чувствам се… Не знам какво да кажа. Какво трябва да направя сега? Следовател Колинс, моля, побързайте!

Рейчъл побягна с все сили.

„Само поддържай стабилно темпо, както на тренировките — каза си тя. — Вдигай високо колене! Дишай ритмично! Не спирай! Не спирай! Не изпускай целта от очи! Още триста метра и ще бъдеш възнаградена. Дори и с премия. Бъди нащрек. Ето ги дърветата. Слънцето грее, така че ще зърнеш отблясъка от дуло на пистолет, ако…“